Обичаме да пътуваме - споделени впечатления






За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгите: Пътувай с мен, Сърце от камък и Контрасти. Книгите могат да се закупят на личния емейл на Ани - annatzvetkova39@gmail.com, в църквата Св.Иван Рилски - Монреал и книжарница Хеликон - София. Книгите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.


Travel Together - По пътеката на инките
По пътеката на инките

Автор: Анна Цветкова (Montreal, Canada)
Категория: Перу - Мачу Пикчу


Мачу Пикчу - снимка на официалния<br /> вход на града
Мачу Пикчу - снимка на официалния
вход на града
Точно преди сто години, през месец юли 1911 година Хирам Бингам, американски изследовател, насочен от двама овчари, попада на развалините на Мачу Пикчу. Наричат го откривател на загубения град, макар че той нито го е открил, нито пък градът е бил загубен. Местното население винаги е знаело за изоставения град и пътищата, които водят към него. Една от хипотезите е, че мъжкото население е загинало в сраженията с испанците, а жените и децата са се спасили в джунглата. Според друга хипотеза, този град е бил свещен. В него са живели аристокрацията и свещените лица, които отглеждали и възпитавали бъдещия инка до деня на коронясването му. Американецът намира града в състоянието, в което се намира и сега. Не са правени никакви подобрения. Онова, което инките са построили от камък, времето не може да разруши. Изгнили и изчезнали са само покривите на къщите, строени от гредоред и покрити със слама. Благодарение на изнесената от Хирам Бингам информация Мачу Пикчу става достояние на цивилизования свят. Днес е едно от чудесата на света и се нарежда редом с Великата китайска стена.


Населението в империята на инките се изчислява, че е наброявало около 9 милиона, разпръснати на голяма площ. Останките от градовете им са много и ако човек има време, заслужава си да ги посети. Vale Sagrado, свещената долина на инките, и сега е обитавана. Няколко малки градчета предлагат интересни обекти за разглеждане. В Писак разглеждах, в Урубамба обядвах, в Олантайтамбо се качих на влак, който ме отведе до градчето на Мачу Пикчу, наречено Agua Caliente - Топлите извори. Пристигнах късно през нощта. От хотела не бяха изпратили човек да ме посрещне. В документите, които имах, пишеше, че хотелът ми на име Мачу Пикчу се намира срещу сградата на полицията. Е, вървях посреднощите и в тъмното питах малкото срещнати не за хотела, а за полицията. Бързо ме опътваха. Хотелът, малък, уютен и най-вече отоплен. И от душа тече топла, ама наистина топла вода. Благодат. Не помня колко време стоях под горещите струи. Душата ми жадуваше топла вода и тялото ми не се насищаше.


На сутринта станах много рано и взех един от първите автобуси за Мачу Пикчу. По пътеката на инките може да се стигне до изоставения град пеша за 4-5 дни, зависи от годините на краката, главата и сърцето. Прецених, че за годините на моите крака трябва да се кача с автобус. Мислех си, че ей така ще кацна с автобуса насред Мачу Пикчу. Да, ама не. Цял час се виехме над пропасти по един натирбушонен път. От време на време затварях очи от ужас. Седящата до мен перуанка, която също за първи път отиваше да види свещения град, често призоваваше своя бог да ни закриля. Аз се надявах само на опита на шофьора, който беше истински факир. Стоварихме се на един малък площад и се оформиха групите около екскурзоводите. На мен за гид ми се падна една нежна, изящна перуанка, с медено гласче, което се чуваше много добре на един метър растояние. Отдалечиш ли се малко, сякаш оглушаваш. Разбрах, тая няма да я бъде. Огледах околните групи. От десетина метра през навалицата чувах гласа на един мъж. Ето го моя гид. Лекичко се присламчих и не го изпуснах до края на изкачването. Започна едно изкачване, думи нямам. Пътеката само за един човек, стръмна, камениста и отива нагоре и все по-нагоре, край няма. На места можеш да лазиш на четири крака. Слава богу, имах яка тояга, която ми помагаше. Един перуанец в хотела, гид, който трябваше да ми обясни как да се придвижа по-нататък, ме попита имам ли си тояга. Казах, не, разбира се. Той ме погледна съжалително и ми каза: Госпожо, вие няма да можете да се качите без тояга. И ми зае своята. И беше прав. Без тояга щях да си остана в подножието на Мачу Пикчу. Младите крака се изкачваха и без тояги, но предвидливите глави имаха даже по две.


Пъшкайки, охкайки, изкачвах се все по-нагоре. Къде във висините си, Мачу Пикчу? Вратът ми се изкриви да гледам нагоре. На небето ли ще се качим? Боже помогни! Нямам сили. Ако ще се мре, да се мре, но не преди да видя Мачу Пикчу. Трябва да издържа! Мога! Мога! Душата ми беше между зъбите. От мен течеше вода. Шапката, моята хубава шапка, която носех от Аляска, беше напълно мокра. Коленете ми се огъваха, боляха. Дъхът ми беше накъсан. Имах чувството, че дробовете ми ще се пръснат. И изведнаж... престанах да дишам. Пред очите ми се откри невероятна панорама. Мачу Пикчу беше в краката ми. Гледах го отвисоко и невярвах на очите си. Гидът ни беше извел по последната отсечка от пътеката на инките до Уйана Пикчу (Младият връх). Мачу Пикчу (Старият връх) беше отсреща. Свещеният град лежеше долу облян в светлина. Слънцето изгряваше зад мощните рамене на Андите и позлатяваше върховете. Някъде най-долу в клисурата се издигаха изпарения от реката Урубамба, началните води на Амазонка. Беше приказно. Благодаря ти, боже, че ми даде възможност да видя това чудо.


И започна слизането и в същност влизането в града Мачу Пикчу. Както всички, така и аз се увековечих с една снимка на официалния вход на града. После гледах и ахках, удивлявах се и се възхищавах на строителния гений на този народ. Каквото и да разкажа, не го ли видиш сам, не се ли опиташ сам безуспешно да провреш острието на ножа между камъните, няма да почувстваш вълнението, което изпитах там, сред този изоставен град, пълен с хора, които пъплеха във всички посоки и му даваха живот. Живот и бъдеще.


Да разкажа всичко, не мога. Галех камъните с поглед, а често и с ръка. Ето тук е бил Замъкът с трите прозореца, там Храмът на кондора, по-нататък Храмът на слънцето и Свещения камък. Интересен обект е астрономическата лаборатория, къщата на инката, водопроводите. Извън градския сектор по склона се спускат земеделските тераси на които са отглеждали над 300 вида картофи, десетки видове царевица, житни култури, зеленчуци и плодове.


Да кажа, че аз покорих Мачу Пикчу е смешно, но че Мачу Пикчу ме покори, това е стопроцентова истина. На връщане в автобуса затворих очи. Вече не се страхувах от пропастите. В съзнанието ми непрекъснато се появяваше като видение обления в слънчева позлата свещен град – такъв, какъвто го видях в първия миг. Бях там, на върха, онемяла от възхита. Той, градът, лежеше прострян в краката ми, хармонично построен, мислен и измислен. Камъните му, не мръднали с векове, разказваха своята история, своя живот. Бях се доближила до слънцето и до бога на инките.


Останаха неописани несметните богатства, които видях по пазарите на Куско. Изобилие от плодове, познати и непознати. Многоцветна царевица с едри като палец зърна. Картофи с изумителни форми и цветове. А тъканите? Стоиш и немееш пред формите и багрите. Исках всичко да докосна, а не можех. Исках всичко да опитам, а възможностите ми бяха по-малки от желанията. Мога да се похваля, че успях да вкуся перуанския специалитет cuy al orno ( печено морско свинче). До края на живота си ще усещам вкуса му в устата си.

Напуснах Перу очарована от природата, културата, хората. Бях щастлива да видя една страна, така многостранно богата. Бях щастлива да обогатя собствената си култура с културата на една древна цивилизация. Бях щастлива да видя една страна – Перу, в крачка към своето проспериращо бъдеще.

Анна Цветкова, Монреал, Канада
ani_tzvetkovaatyahoodotcom (снимки - авторът)



Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement