Обичаме да пътуваме - споделени впечатления






За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгите: Пътувай с мен, Сърце от камък и Контрасти. Книгите могат да се закупят на личния емейл на Ани - annatzvetkova39@gmail.com, в църквата Св.Иван Рилски - Монреал и книжарница Хеликон - София. Книгите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.


Полъх от Карибско море
Полъх от Карибско море

Автор: Анна Цветкова (Montreal, Canada)
Категория: Карибските острови - Мартиника, Антигуа и Барбадоса, Сен Мартен, Тортола, Каталина, Доминиканската Република



Пътуването из островите на Карибско море беше моята първа седемдневна кроазиера. Може би именно за това тя все още ме вълнува. Трудно ми е да отделя спомените от емоциите.

Корабът Holiday Dream пътуваше нощем, а денем спираше на островите: Мартиника, Антигуа и Барбадоса, Сен Мартен, Тортола, Каталина, Доминиканската Република. Мисля, че там е раят на земята. Ако има рай някъде другаде горе, не вярвайте, той не може да е по-хубав от този. Снимките дават бегла представа за красотата на островите, за изумрудените води на Карибско море, за пищната зеленина, за непознатите аромати, за изумително наситените цветове и багри. Докато паметта ми може да възпроизвежда отминали мигове, винаги ще се потопявам в многоцветната пищност на карибските острови. Те са като жена в разцвета на красотата си, любена от неколцина, а желана и мечтана от много повече. Кой не би желал да пие от сладкия нектар на цветовете й? Кой не е мечтал да се потопи в обятията на сините й води?


С една песен започва моя DVD разказ, който няма как да видите, но ще се опитам да ви го разкажа. Започва със шума на морето и в песента се казва: “Когато бях дете мечтаех за Джамайка. Когато я посетих, поисках да остана там завинаги.” Разбира се и аз исках... но, по реда на пътешествието.

Самолетът от Монтреал кацна в Ла Равена, Доминиканската република. На летището ни посрещна оркестър с карибска музика. Не можехме да останем равнодушни. Всички неволно затанцувахме в ритъма с предчувствие за екзотични преживявания. Пред намръщения поглед на граничаря се опитахме да успокоим разлудувалите си сърца. Този чичко май не само че не ни се зарадва. Имах чувството, че по-скоро ни гледаше с неприязън. Хайде, без самовнушения! Затвори си очите и карай нататък. Ударът на печата върху паспорта ми беше така мощен, че подскочих. Слава богу, между мен и него имаше дебело стъкло. Има си проблеми човекът, но аз бях тръгнала да гледам само хубавото, да изживявам само приятното, търсех екзотиката. Подминах го с удоволствие...


С автобус трябваше да ни откарат до пристанището на Санто Доминго, където ни очакваше нашият кораб. По пътя спряхме пред един хотел, където оставихме част от пътниците, които щяха да прекарат ваканцията си тук. Хотелът беше изваден от приказките на Шехерезада, трептеше от чистота и ароматите на цветята наоколо спираха дъха ни. Щастливци, си помислих аз за оставащите тук. Завистта ми трая само до следващия завой по пътя, който следваше нашият автобус. Край пътя се нижеха вонящи купчини боклук. Камионите за смет стоварват боклука направо край пътя, зад които надничат бедни къщурки и тук там някоя модерна тропическа вила. Бях виждала подобни картини в Африка, но да видя това в една туристическа карибска страна – това не очаквах. Опитах се със свито сърце да не мисля и да не гледам мръсните деца, които подтичваха след модерния климатизиран автобус. Опитвах се да намеря равновесие в залязващото зад палмите слънце и да видя морските вълни, които се блъскаха в крайбрежния път. Предупредителна лампичка засветка в главата ми. Хей, светът не е създаден от теб. Не носиш отговорност за цялата мизерия и всички страдания по света. Усмихни се. Помислих си това и друга мълния ме проряза – ами ако всички хора мислят така, кой ще поеме отговорността за несправедливото разпределение на физическите и умствени способности, на материалните блага? Господ ли?

Корабът ни очакваше с блестящи светлини, с организация и ред, който подобри настроението ми и ме подготви за така очакваната екзотика. За мен всичко беше ново и вълнуващо- неочаквано голямата ми кабина с две легла, малкият кът-салон, просторната баня, и най-вече широкият прозорец към морето. Бях мечтала да пътувам и от леглото си да гледам бягащите вълни. Ето. Имах го.


Трудно ми е да опиша вълненията, които ме заливаха при всяка стъпка на този стар (строен 1980 год), реновиран кораб, който ме смайваше със изискаността си. Гледах като дете, което не знае на коя играчка повече да се порадва. На първата вечеря в ресторанта, където ми поднесоха голяма лангуста в деликатесен сос? Или на закуската в бюфета на палубата, където едновременно гледах млечната диря, която корабът оставяше след себе си и пиех първия си плодов сок, директно изстискан пред мен? Или на коктейла на капитана, за който бях предупредена, че трябваше да имам вечерен тоалет? Е, да, това беше моето първо преживяване от този сорт. Облекло гала- задължително вечерни рокли, костюми и връзки, бижута. И изведнаж забелязваш групата на французойките - елегантни, стилни, без натрапчив блясък, групата на испанките – пищни тоалети, много бижута, групата на мексиканките – смес от много стилно до много безвкусно и богато, свят шарен, интересен, шумен. А мъжете? Е да, имаше и мъже, но хубавите бяха със жените или любовниците си, или ...двама по двама. Оставаше ми да гледам, да се дивя, да гълтам храна за размишление. Капитанът и заместникът му, хървати, бяха най-хубавите мъже на кораба. Двамата българи, висши офицери, не им отстъпваха. Няма що – славянската кръв си личи, но...винаги има звезди, чиято светлина не е за всички очи.


Пътувахме неспирно нощ, ден и още една нощ. Пресякохме на дълго Карибското море. По-сини блестящи води не съм виждала. И докъдето погледът ти стига все е синьо и преставаш да разбираш къде свършва водата и къде започва небето. И само мисълта, че съм оставила скования в лед Монреал ме кара да излагам тялото си на милувката на слънцето, което не пече, а гали през този януарски ден.

На втората сутрин корабът акустира на остров Мартиника на пристанището Фор дьо Франсе. Един син тротоар води към центъра на града, където ще видите градския музей, къщи, улици, креолски пазар за сувенири. Мартиника е департамент на Франция и цените, и парите и политиката са френски. И всичко е ужасно скъпо както във Франция. Но си струва да се разходиш по напечените от слънцето улички, да видиш креолската архитектура и паметници, градската библиотека, която привлича погледа с красивата си многоцветна фасада, католическата църква, в която все още се молят и много езичници. Да видиш и това многообразие от цветове и физиономии, да видиш презокеанска Франция, където всеки е французин, ако не по кръв, то поне по паспорт.


Бях щастлива, че мога да видя, че мога да снимам, че мога да колекционирам спомени. Този ден беше 24 януари, моят рожден ден. Като разбра това един от спътниците ми, португалец, стана много мил и този ден ме придружаваше почти навсякъде. Казваше ми, че е моята бавачка и не бива да ме оставя сама тъй като съм бебе. Беше ми повече от приятно да ме глези, усещане, което не съм имала от години. С малък катамаран посетихме крайбрежието и стигнахме до град Сент Пиер, който някога е бил най-големият и интересен град на Карибите. През 1902 година вулканът изригва, залива града и за една нощ загиват 30 000 души. Само един криминален престъпник, затворен в дълбока килия без прозорци, оцелява. Защо Господ го е пощадил? Дали не се е страхувал, че може да изчезне семката на престъпността от земята? Сега върху разрушенията, въпреки непрекъснатата заплаха от нови изригвания, градът отново се разраства. Вулканът, един остър връх забит в небето, непрекъснато издиша бяла пара, тъй като в гърлото му ври неукротена вода. Град с минало, град с надежди.


Автобус ни поведе през тропическите гори на Мартиника. Навлезеш ли в джунглата, загубен си, опиянен от ароматите на мускатовия орех, на манговите дървета, от дивната прелест на орхидеите, от огнения цвят на цъфтящите антуриите, залели земята сякаш със жарава. И когато на сред джунглата спреш поглед върху умаленото копие на Парижката катедрала Сакре Кьор оставаш без дъх. Хубава си, Мартиника, като креолката, която ни водеше и пред която мъжете дишаха тежко и трудно скриваха желанията си. Хубава си Мартиника, гореща и незабравима!

Вечерта в ресторанта, хората от моята маса по случай рождения ми ден, ми направиха изненада. Португалецът беше поканил музикантите- мариачи, беше поръчал торта със свещички. Звучеше Happy Birthday. Очите ми плуваха във влага. Тези до вчера непознати хора стоплиха душата ми. Колко малко е нужно на човек за да почувства човещината. Един незабравим рожден ден. С приповдигнато настроение всички отидохме на концерт. Изящни танцьорки в оскъдно облекло танцуваха страстни танци и навяваха желания. Беше нощ и корабът плуваше към следващата ни спирка.


На другата сутрин бяхме на остров Антигуа. Всяка сутрин снимах първо от моя прозорец в каютата, за да запазя първите си впечатления . На всяка спирка избирах една от многобройните екскурзии, които се предлагаха. Избрах обиколка на острова. Исках да се докосна до природата и до хората, които я населяваха. За съжаление Антигуа не ме впечатли с нищо. Може би защото Мартиника беше много пищна и щедра. Не напразно Франция не иска да я изпусне от обятията си. Навярно англичаните не влагат толкова любов към владенията си като французите. Населените места ми изглеждаха невзрачни. Плажът ми се струваше занемарен. Закърнели мръсни храсти го отделяха от една порутена водна пързалка. Нямаше ги красивите палми, които обрамчваха плажовете на Мартиника. От далече видях едно много интересно дърво и помолих шофьора на автобуса да намали скоростта, за да го снимам. Той изсумтя нещо от рода на “какво ще му гледаш, brеad food tree”. Разбрах само, че е хлебно дърво, но да го снимам не успях. Беше толкова красиво, с широки перести листа.


Обичам да снимам дървета. На моите снимки ще видите и плодове - манго, все още мънички, висят на дълги дръжки, малки бананчета, грейфрукти. Но и тук беше зима, (плюс 28 градуса Целзий) и плодовете едва започваха да растат. На пристанището видяхме огромни туристически кораби, пред които нашият изглеждаше малък. Антигуа е пристанище на морски пирати, но и наследниците им полагат същите грижи за околната среда като предците си. Това не пречи няколко магазина да блестят със диамантите си и да привличат туристическите погледи. Ако ви се купуват диаманти- Карибските острови са център на диамантената мафия. Тук можете да намерите най-рафинираните, най-големите, най-чистите диаманти. Няма фалшификати. Е, може и да има, ама ако сте профан като мен, няма да различите чистия диамант от фалшивия...И все пак, Антигуа, имаш свой първичен чар. Дълго съзерцавах как се стопяваш в нощния мрак.


На другата сутрин бяхме на остров Сен Мартен (Saint Martin), принадлежащ половината на Франция, другата част на Холандия. Спряхме откъм холандската му част (Sint Maarten) на пристанището Philipsburg. Видяхме цели ескадрили частни яхти – големи и малки, блестящи и не толкова. Боже мой, аз живея с остарели понятия още от моята младост – няма държавни яхти, всичко е частно, от най-дребната лодка до най-голямата яхта и кораб – всичко е частно! И въобще не им минава през ум, че може да бъде другояче. И пак разходка с автобус из острова, после с катамаран из заливите, първо в холанската територия, после във френската. Сменяхме само езика – от английски на френски. Двете територии си имат и официална граница, която се ограничава само с една табелка, да знаеш на чия земя си. Разбира се, няма нито граничари, нито митница. Свободно си преминават от едната в другата половинка. Моя спътница, рускиня от Москва (с 300 долара месечна заплата), която не знаеше нито френски, нито английски, ме помоли да й превеждам при покупката на диамантени обици, гривна и пръстен на стойност 6 хиляди евро. Даже я снимах с обиците. Къде друг път ще вляза в магазин за диаманти, за да видя истински искрящи скъпоценности. Мислех за жените, които обичат бижута– ще се поболеят, ако наистина ги видят. За щастие нямам око за бижута. Някой ще каже – защото нямаш пари! Може и така да е, но все пак си мисля, че съм щастливка. Диамантите за мен са стъкълца, които блестят.


На Сен Мартен също има хлебно дърво и наистина се употребява вместо хляб. Расте на много красиво дърво с огромни тъмнозелени перести листа. Самият плод в зрялост достига тегло 4-5 кг., но сега беше с големина на едър грейфрукт. Не съм виждала по-красиво дърво. Във френското градче Marigot в един двор го съзрях. Можех да го докосна. Поисках разрешение от собственика - един черен дядо (може би мой връстник) да вляза в двора му и да снимам плода от близо. Човекът ми разреши и даже се снимахме двамата на прага на къщицата му. Плодът няма вкус. Има структура на картоф. Вари се или се пече и се слага като гарнитура вместо хляб. Не съм го опитвала. В Африка не съществува или поне където съм живяла, не го е имало. Домакинът любезно ми предложи да дойда след няколко седмици, когато плодовете узреят. Щял да ми подари един. Не му казах, че никога повече в този живот не бих могла да си позволя да повторя това пътешествие. Ако е живот и здраве бих отишла да видя нещо друго... Толкова красота има по света, която не съм видяла и която може би..... Холандски или френски, градчетата, ако могат да се нарекат така пръснатите красиви къщи, вили, хотели по целия остров, имат особена атмосфера, хем европейска, хем много-много тропическа. И много-много чисто и подредено. Всичко осмислено, изпипано. Дали бих могла да живея тук? Сигурно, нали в песента се казва, че искам да остана тук...да, но... Още по-сигурно е, че след два-три месеца тази красота ще ме подтисне с ограничеността си, с пейзажа, който е приказен, но винаги един и същ. И винаги зелен, и винаги морето е синьо, и винаги температурите са високи. Не съм за постоянен климат, па бил той и екзотичен. Обичам смяната на сезоните. Ще се върна при снега и студа. С трепет ще очаквам пролетта и появата на първото кокиче, проболо с главица ледената кора. Все пак щастлива съм, че те видях Сен Мартен, ще те кътам в сърцето си, ти си моят диамант. Гледах от палубата на кораба нощта, топла и влажна, която бавно те поглъщаше.


На другата сутрин бяхме на остров Тортола – това е най-големият от Британските Вирджински острови. Както би казал шопът – един голем камик обрасъл с дървета, с накацали къщи по него и опасан с палми, плажове и разбиващи се вълни. И наоколо много други подобни на него. Пак разходка по земята. Къщи, вили, резиденции, ресторанти, хотели накачулени по скалите безразборно сред пищната зеленина. Островите наоколо са все вулканични, с остри върхове, които са били кратери на вулкани. Всичко е твърда скала и пътищата са стръмни, тесни и укрепени със стени. На една от тях са нарисувани картини от живота на черното население в робските години.


Не искам да си представя труда на робите, които са дълбали пътищата, по които пъплеше нашият ван сега. От най-големия връх виждахме едновременно Атлантическия океан и Карибско море. Погледите ни потъваха дълбоко в изумрудените води. Виждахме дъното на океана и богатата му растителност. Имах странното чувство, че обърна ли лице към океана, усещам милувката на Европа, обърна ли се към Карибско море, докосва ме плахата нежност на Канада. Стоях изправена, бризът рошеше косата ми, а мислите ми летята в две противоположни посоки с противоречиви чувства...


Посетихме един плаж, един от най-красивите, които съм виждала. Огромна златисто-пясъчна дъга , обрамчена с кокосови палми. Вълните прииждаха игриво, поръбени с тънка бяла дантела. Докосваха пясъка и се стопяваха безследно. Десетки пеликани кръжаха над главите ни. Някои стремглаво се спускаха като камък и се забиваха досами нас във водата. Миг след това се появяваха с риба в огромните си яки човки. Един току изплува на ръка разстояние от мен. Гледаше враждебно. Нямах претенции за рибата, но не знаейки какви са намеренията му, бързах да отплувам по-далече. Помислих си, че ако ме клъвне с клюна си като секира, главата ми ще цъфне като разцепен кокосов орех. Нямах желание да се подлагам на такива експерименти.


Излязох от водата и тръгнах по алеята зад кокосовите палми. По ската накацали вили. Много красиви вили. Очите ми се изгледаха. Исках да си избера една, ама коя от коя по-китна. Ходих, гледах, колебаех се на коя да се спра. Накрая се отказах. Хайде, друг път ще дойда на пазар...И пак снимах, снимах жълти кокосови орехи, банани преплетени с кокосова палма и пак хлебно дърво. Снимах и табелка на едно основно училище, което се казва “Иван Даусон”. От кал да си, Иван да си. Иване, Иване, защо си толкова обично име? В Средна и Латинска Америка, както и по карибските острови Иван е често срещано име. На връщане с автобуса минахме покрай едни бараки, където на 2 февруари се събират хипита- хомосексуалисти от цял свят. Играят голи, празнуват празника си. На тръгване всеки оставя банските си или някакви дрипи да се веят и разказват, че и той е бил тук. Имаше и много мръсни снимки, които моите спътници преснимаха. Нали съм расла в стерилна социалистическа атмосфера и затова съм отвратителна моралистка, аз не снимах. Сега съжалявам. Можех да разсмея някои от моите познати, по-малко моралисти от мен. И така, остров Тортола, ще останеш в спомените ми с полъха на вятъра и с вкуса на солената ти вода.


Предпоследния ден бяхме на остров Каталина, който принадлежи на Доминиканската Република. Коралов остров с бял пясък, който не се нагрява от слънцето. Казват, че не е пясък, а изсъхнала пяна, образувана в подножието на кораловия риф, която е много богата на калций и други минерали. Не съм специалист в тази област и приемам обяснението без резерви. Надморската част на острова е плоска и обрасла с красиви палми. Казват още, че на коралови острови не се строи селище, защото са несигурни – всеки момент основата на корала може да подаде и островът да изчезне така, както се е появил. И тук нямаше населено място, а само туристически навеси и естествено подходящи капани за туристи- импровизирани магазинчета с най-различни дрънкулки, склуптори, бижута с прочутия син камък, картини със съмнителна стойност. Е, поне едно нещо ще се изкушиш да купиш. И трябва здраво да се пазариш. Първоначално исканата цена може десетократно да намалее. Доволен от покупката можеш да се бухнеш в морската вода, която е с температура един градус по-ниска от кафето, което току-що си изпил. Ах, тези карибски води ! Където и да отидеш, по-приятни няма да намериш. И след многочасовата морска баня обедът е много вкусен, пръстите да си оближеш. От кораба бяха докарали храната и напитките в специални контейнери. Пред такава трапеза не можеш да се правиш на Робинзон Крузо... После дълго-дълго гледах отдалечаващия се коралов остров с някаква тъга. Каталина, Каталина, един ден не стига да ти се насладя. Оставам с копнежа по теб.


Последния ден в Санто Доминго се разделяхме с екипажа, със семействата, с които се бях сприятелила, с португалеца, който от мъка “припадна” на гърдите ми. Всеки тръгваше в различен час, в различни посоки, с различен самолет. После ние (канадците) с автобус тръгнахме към летището на Ла Равена. По пътя ни показаха един магазин, нещо като някогашния Кореком – там имаше неща, които нямало по другите магазини. Видях, че цените са като за туристи, доволно високи, снимах и сбогом Доминикана. Кой знае, може вятърът да ме довее някога отново.

И така приключи това фантастично пътуване по Карибско море. Докато съм жива, докато работят сетивата ми, пред очите ми ще са тези райски острови и в душата ми ще звучи песента – “ и си пожелах да остана там...” И както повечето пожелания и това е неосъществимо. И така, бях там, ядох и пих, веселих се, бях щастлива и знам, че съм видяла много. И това, което е в главата ми, в душата ми, ще остане в мен докато очите ми виждат светлината на деня.

***

Анна Цветкова (снимки - авторът)




Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement