Обичаме да пътуваме - споделени впечатления






За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгата "Пътувай с мен", която може да се поръча на: ani_tzvetkova@yahoo.com. Пътеписите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.


АВАНТЮРА 3 - Британска Колумбия Канада (Обичаме да пътуваме - Българи в Канада)
АВАНТЮРА

Автор: Анна Цветкова
Категория: Британска Колумбия, Канада


Риболов (част3)


Дойде и денят за големия риболов. Бях развълнувана – нали това беще целта на тази авантюра – да участвам в риболова на огромните сьомги шинук. С пикапа на Андреас Хандл и с ремаркето с моторната лодка отидохме до марината на брега на Дъглас канал. Множество малки и големи лодки се поклащаха на котвите си. Няколко пенести дъги в канала подсказваха, че някои по ранобудни вече са ни изпреварили. Андреас не бързаше. Спусна внимателно лодката във водата, откачи ремаркето и го паркира заедно с колата на широкия паркинг. От кея беше удобно да се кача в плоскодънната лодка и за мое учудване тя беше устойчива, не се подаваше на вълнението. Освен капитанския стол имаше пет удобни фотьойла за клинети. В този ден само синът ми и аз бяхме щастливците. Шест въдици, стояха забучени на задната част на лодката, готови за атака. Потеглихме.


След нас оставаше пенеста диря. За мое учудване не поехме към океана, а в обратна посока. На питащите ми очи Андреас отговори с усмивка. “Отиваме в устието на реката. Там ще чакаме шинука”. Трябваше да се досетя, че е по-лесно да причакаш някого на тясно място, отколкото в широко поле. Беше началото на юни. Рибните пасажи още бяха в морето. Щяхме ли да имаме късмет? Андреас зареди стръвта, пусна въдиците във водата и поклати утвърдително с глава- ще хванем риба. Нещо не ми се вярваше. Вече няколко часа въдиците стояха непоклатимо на местата си. Бях прочела закона за лимитите и ограниченията в риболова. Бяхме в сезона на шинука. Дневно имахме право да хванем по две риби на човек с минимална големина над 45 см. По-малките се връщат обратно във водата. Шинукът е най-голямата сьомга, достига до 50 кг и дължина до метър и половина. Ако имахме възможност да ловуваме цяла година имахме право само на 30 шинука годишно. Моето разрешително беше само за един ден. Всяка хваната риба се описва в специален протокол, колко е голяма, на кое място точно е хваната, кой е номерът на разрешителното за риболов. Убедих се, че законът стриктно се спазва.


Скучаещият ми поглед бягаше по двата бряга на реката. Тук таме виждах рибари, които съсредоточено наблюдаваха въдиците си. На малко плажче млада двойка хапваше сандвичите си и отпиваше нещо от книжен плик. Изведнаж на едно паднало дърво се изправи лисица, огледа се и изчезна внезапно, както се беше появила. Над главите ни ниско кръжеше двойка белоглави орли. Лодката се движеше бавно срещу течението. Нищо не нарушаваше спокойствието ни.


“Fish on!” – викът на Андреас ме стресна. Синът ми се спусна към въдицата, която направи огромна дъга. Макарата заскърца. Андреас пусна кормилото на лодката и ми извика: “Дръж в права посока !” За първи път в живота си се качвах на рибарска лодка. Сега трябваше да хвана кормилото и да я управлявам! Докато синът ми се бореше с въдицата, Андреас държеше огромния кеп, следеше рибата и макар и гърбом към кормилото, ми даваше команди: “На ляво,! Не, не така, Плавно! Надясно! Дръж средата!” Боже мой, това кормило не се подаваше на командите. Уж го държах леко направо, а то ту наляво, ту на дясно и лодката криволичеше. Ако заради мен синът ми изпусне рибата? “А-а, страхотен звяр! Отпусни косъма! Сега навивай! Не, не, тя отиде под лодката. Спокойно. Пак отпусни!” Андреас командваше ту сина ми, ту мен. “Така, дръж в права посока! Не отивай към брега!” “Навивай! Ето така! Задръж!” Покачен на борда на лодката Андреас загреба рибата и чух как тя тупна тежко на палубата. Едва сега се обърнах, пуснах кормилото и замрях. Наистина беше чудовище. “Пази се! Може да ти счупи крака!” Рибата се мяташе с невероятна сила. Синът ми, уморен от дългата борба, гледаше невярващ на очите си. Андреас халоса два пъти рибата по главата и скочи да хване кормилото за да изправи лодката. “Вдигни рибата. Ще ви снимам!” Синът ми се опита да я вдигне, но не успя. Рибата беше хлъзгава, тежеше над 25 кг и беше дълга 1.15 м. Андреас я изми с маркуча и синът ми най-после успя да я вдигне. Снимката стана.


Трудно е да се опише еуфорията, която ни обзе. “Това е рекорд за сезона!” Преди да успея да й се нарадвам, Андреас извади огромен нож, разряза корема на рибата и започна да хвърля вътрешностите във водата. Синът ми, ми беше казал, че Андреас още на палубата изкормва рибата, отделя само филетата и изхвърля всичко останало в реката. “Стой!– този път аз извиках. Не искам да изхвърляш нито главата, нито гръбнака, нито млекцето на рибата. Искам всичко!”. Той се засмя: “И спермата ли?” Рибата беше мъжка. По продължението на гърба имаше две огромни като ръката ми до лакътя парчета още не съвсем узряла сперма, която аз деликатно нарекох млекце. “Разбира се и спермата! Та тя е деликатес!” Дълго после ми се смяха за претенциите за спермата, но аз не се разколебах. Настоях и за следващите два шинука, които хванахме, да имам и главите, и гръбнаците, и спермата им. Андреас се смееше: “ Ако всичките ми клиенти са като теб, аз трябва да имам двайсет хладилника у дома!” Всяка вечер той вакумираше филетата на хванатите риби, на опаковката надписваше на кого е, каква е рибата, къде е хваната и ги замразяваше. Когато клиентите си тръгваха, отнасяха със себе си своите пакети. Когато аз си тръгнах, освен препълнения куфар, платих и свръх багаж за една хладилна чанта, пълна с деликатеси. Колко ми струваше, не питайте. Всяко удоволствие се заплаща.


На другия ден сварих гръбнак от голям шинук. Отделих костите и напълних цяла тава с ароматно месо, Имаше достатъчно и за супа и за кюфтета. Всичко беше много вкусно. Изядоха си пръстите. “Ето – казах на Андреас – всичкия този деликатес ти изхвърляш в реката!” “Е, да, ама всеки ден няма кой да приготвя такива манджи. Затова ги хвърлям.” “Направи ресторант! Това, което изхвърляш, ще храни стотици хора, вкусно и биологично!” “И къде ще са тези стотици хора, които ще ходят на рибен ресторант в Китимат, дето всеки се ражда с въдица в ръка?” Замълчах. Истина е, че природните богатства са неравномерно разпределени по света. Това, което тук се изхвърля, може да нахрани хиляди гладуващи, ако... бяха наблизо. Забравих да кажа, че за гарнитура на рибешките кюфтенца направих кьопоолу от сини патладжани. За тях това беше деликатес, който не познаваха. “Може ли майка ти да дойде и друг път?”-попита Андреас. Да не беше толкова далече и толкова скъпо, не бих се поколебала.

<<     Следва>>


Андреас и Илиян

Ани


Preview Large Images



Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement