Обичаме да пътуваме - споделени впечатления






За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгата "Пътувай с мен", която може да се поръча на: ani_tzvetkova@yahoo.com. Пътеписите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.


Фиделиста - Обичаме да пътуваме
Фиделист

Автор: Анна Цветкова
Категория: Куба


В памет на Мариус

Една народна мъдрост казва :”Не се връщай там, където си бил щастлив!” Не се вслушах в този съвет и се върнах. Преди две години Куба, хотелът, морето, плажа – всичко носеше багрите на радостта. Бях там заедно с големия ми син. Посрещахме изгрева на брега на морето, изпращахме залеза, галени от морския бриз. Държеше ме за ръка.

Две години по късно всичко беше различно. Бях сама. Чувствах, че духът му е с мен, но нямаше радост в душата ми. Куба ми изглеждаше сива, брегът на морето стръмен, хотелът остарял и занемарен. Уморявах се бързо. Нямаше кой да ми подаде ръка. Защо трябваше да идвам в същия хотел? Защо?


Сама търсех контакти. Самотата ме задушава. Поздравявах градинарите, момчетата от катамараните, спасителите на плажа. Веднаж проговорила с някого на испански, осигурявах си компания за целия престой. Градинарите прескачаха храстите за да ме пресрещнат и побъбрят с мен, момчетата от катамараните се надпреварваха да ме канят на разходка, спасителите ми предлагаха помощта си за да преодолея порива на високите вълни. За тези кубинци, които не говореха английски, аз бях субект, с който те се чувстваха равностойни. Не се стесняваха да споделят своите радости и болки. Имахме общ език и лесно намирахме общи теми.

Младо момче, водач на катамаран, отдалеч ми заприлича на един от внуците ми. Седеше самотен до завързаните лодки и водни колела. Силен вятър вдигаше високи вълни, които се рабиваха с грохот на брега. Никой не се осмеляваше да влезе във водата. Приближих до него и поздравих. Усмивка озари хубавото му лице. А-а, вие говорите испански. Беше ме страх, че ще ме питате нещо на английски, а аз няма да мога да ви отговоря. Обясни ми, че поради лошото време, (което трая няколко дни) колегите му са по домовете си. Имат семейства, деца или работа по нивата, по двора. Само той идва за да проверява състоянието на морските съдове. И защо само ти? – питам. Ами защото съм нов, едва от 6 месеца работя тук. Така започна нашият разговор. Три дни морето сърдито блъскаше водите си и отмъкваше част от плажа. Три дни ние седяхме на брега под бръснещия вятър и той срамежливо ме въвеждаше в историята на своята младост.


Родителите му се разделили, когато бил малък. Останал да живее с баба си. Селото ни е малко, засмя се той , казва се “La viuda” ( Вдовицата), и е далече, чак след Холгин. Къщичката ни е от тръстика, покрива от слама и бананови листа. Леко заекнах: А вода имате ли? За баня и тоалетна не посмях да питам. Да, каза той, в селото има кладенец и теглим кофата на ръце. Затова като поотраснах аз ходех за вода, че баба не можеше. Той разказваше, усмихваше се леко: Аз освен моето село и този плаж нищо друго не съм видял. Замълчах: На колко години си? На 23. Осмелих се да попитам: А на училище ходил ли си? Усмивката му беше повече от очарователна: Разбира се. Образованието е безплатно и задължително. В нашето село има първоначално училище. Там учих. Всяка нова учебна година ни даваха дрехи, униформа. Като се прибирах в къщи я свалях за да не я цапам. Ама все нещо се случваше и трябваше да я пера. Баба не можеше. Аз ходех на реката. Знаете ли, в Куба момчетата са мачисти. Смееха ми се, че аз пера, аз ходя за вода, а това е женска работа. Ама баба не можеше. Не ме беше срам, нищо че ми се смееха. Беше ми жал за баба. Когато тя беше болна, аз даже готвех. Всичко мога.


Разказваше леко, без капка съжаление за трудното си детство. Мен нещо ме стягаше за гърлото. А после... исках да попитам.... След основното училище отидох на пансион, продължи той. В средата на околните села има голямо училище. Там отивахме в понеделник, там учехме и спяхме. Там ни хранеха. В събота се разотивахме по домовете. И пак трябваше да си пазя и пера униформата, че на края на учебната година трябваше да я връщам. За следващата година ми даваха друга, по голяма, че бързо растях. Засмях се, наистина беше висок. А Университет? Питах, тъй като повечето от колегите му бяха завършили университет, имаха специалности, но предпочитаха да работят каквото и да е в туризма. Освен заплатата, получаваха бакшиши.

А-а, не. В Университета не можах да уча. Нищо че и там образованието е безплатно. Трябваше да започна каквато и да е работа, за да има с какво да живеем с баба. Работил съм на тръстиката, на полето, на доматите. Едва от шест месеца се уредих тук. Тук е добре. Дават служебни дрехи и не е така уморително като на полето. Освен това някои туристи дават и бакшиш. Как така някои дават, а други не?- питам. Ами не всички, които се возят с водните колелета или на катамараните дават бакшиш. Знаят, че всичко е включено в цената на хотела, някои не казват и благодаря. Замълчахме. Вятърът продължаваше да блъска вълните. Надявам се, че поне канадците дават бакшиши? – опитах се да се върна към разговора. А-а- засмя се момчето, всички не са като вас. Да... за съжаление не всички туристи гледат с моите очи...не всички виждат под служебните дрехи човека.


Аз съм фиделист- съвсем неочаквано каза момчето. Изненадах се. И защо си фиделист?- попитах. Произхождам от много бедно семейство. Ако не беше режима на Фидел аз щях да остана неграмотен цял живот. Получих безплатно образование. Ако се разболея, получавам безплатна медицинска помощ и лекарства. Доволен съм. Вярно е, живея в колиба, но сега работя и ще спестявам пари да си построя къщичка. Живея с мойто момиче и двамата ще успеем, нищо че е трудно. А и на баба трябва да помагам, да е жива само И съвсем неочаквано попита: А ти ще ни дойдеш ли на гости? Засмях се. Благодаря за поканата, но вече няма време. След два дни си тръгвам.

Знам процедурата за гостуване, но той знаеше ли я? Той трябва да иска разрешение за да покани човек от хотела. Предварително трябва да обясни в какви отношения е с този човек, какво знае за него, дали не е агент на чуждо разузнаване и т.н. Без разрешение от политическите власти никой не може да му гостува. В противен случай се налагат огромни глоби. После ще отидат в къщата му и ще конфискуват подаръците, които е получил. . Канил ли беше някой друг? Едва ли... И ще му разрешат ли да кани гости в неговите условия? С детска наивност ме попита: А ти какво обичаш да ядеш? Имам чичо. Той отглежда овце. Ядеш ли овче месо? Аз имам 5 кокошки и един петел, ама не искам да ги коля. Искам някоя кокошка да ми измъти пиленца. Имам и едно мъничко прасенце, на един месец, ама трябва малко да порасне. Успокоих го: Не се притеснявай, аз всичко ям. Когато дойда... кога ли ще стане това, не знам. И ще стане ли?


И говорихме дълго, дълго... А ти каза, че синът ти е архитект? А той може ли да чертае план за къщичка? А внуците ти с какво се занимават? Ще дойдеш ли някой път с тях? Въпросите нямаха край . Измъчваше го любопитство за света, който не познаваше и до който нямаше достъп. И ако го опознаеше, щеше ли да бъде щастлив?

Момче, което живее в колиба 57 години след победата на Кубинската революция, което не може да си купи панталон, защото той струва 15 конвертируеми песо, равни на неговата месечна заплата, това момче с гордост произнася, че е фиделист. След смъртта на Фидел нищо не се е променило. Куба танцува, Куба пее, Куба живее с надежди за утрешния ден.
Имам за какво да мисля. Едно е ясно – има за какво да се върна в същия хотел.

Януари 2017
(снимки авторът)




Preview Large Images




Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement