Обичаме да пътуваме - споделени впечатления






За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгите: Пътувай с мен, Сърце от камък и Контрасти. Книгите могат да се закупят на личния емейл на Ани - annatzvetkova39@gmail.com, в църквата Св.Иван Рилски - Монреал и книжарница Хеликон - София. Книгите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.


Обичаме да пътуваме - Слънце и дъжд (Куба)
Слънце и дъжд

Автор: Анна Цветкова
Категория: Куба


Седим на изкривена кокосова палма
Седнали на изкривена кокосова палма

Слънце

, плаж. Седим на пясъка и се гледаме. Беше се променил много. Жълтокървавото топче от окото му беше изчезнало. Очният тумур беше опериран успешно. Очите му, бистри и усмихнати изразяваха радостта му, че отново се виждаме. Високата му тънка фигура беше загубила част от мускулните си форми. Когато си счупил китката на ръката, престанал да тренира. Беше запазил усмивка си и онова леко помръдване на раменете, което издаваше смущението му и го правеше очарователен. Ето такъв го видях моя “кубински внук”, момчето от катамарана, фиделиста, след едногодишна раздяла.

Пътувах със свръх багаж. Носех различни неща за подаръци на моите кубински приятели, предимно дрехи, шампоани, сапуни. Не бях забравила, че една кубинска заплата е равна на стойността на един панталон в техните магазини. Между разните дреболии в ръчния багаж носех една ябълка. Подадох му я с думите: “Ако искаш изяж я сега, или пък я занеси в къщи да си я разделите с твоето момиче”. Някъде в съзнанието ми се беше загнездила една фраза, казана от някого, че най-известният плод, споменаван в библията като плод на познанието, а в литературата като ябълка на раздора, не е познат на обикновените кубинци. Ябълките растат в умерения климат. Те си имат толкова тропически плодове, повечето от които аз не бях виждала преди да дойда в Канада, та една ябълка ли ще ги впечатли?

“Моят внук” с момичето си
“Моят внук” с момичето си
Два дни по-късно той дойде с момичето си. Не знам какво значение имаше за него моята оценка за избора му, той тихичко ме попита oдобрявам ли я. Засмях се. Бяха хубава двойка и живееха от няколко години заедно. И все пак той държеше да знае мнението на своята “канадска баба”. Усмивка озари хубавото му лице, когато на свой ред тихичко му казах: “Прекрасна е! А най-важното е, че се обичате!” Кубинците рядко сключват брак. Това не им пречи да имат дългогодишно съвмесно съществуване и да отглеждат децата си. Всякакви официални изяви струват пари, които не правят връзката по здрава. Обичта свърши ли, няма смисъл да я гониш с разводи по съдилища.

Гледахме се, гледахме вълните, които се гонеха с катамараните; хората, които, се гмуркаха във водата. Под шарената сянка на мангровото дърво тихичко си приказвахме. Аз, остаряла с още една година, той отслабнал след всичките премеждия, които беше преживял. Основната тема на разговора беше, дали ще ги посетя в селцето им. Много искаше да ме запознае с близките си. Няма начин да ги доведе всички на плажа. А обществен транспорт няма. Трябва да наема такси. Таксита ползват само туристите и затова цената надхвърля моите канадски представи за таксиметрова тарифа. Явно трябваше да се лиша от масажите, които предвиждах и от които имах нужда.

За да сменя темата попитах: “Изядохте ли ябълката?” Спогледаха се и се засмяха. “Ти ми каза да разделя ябълката на две за да я изядем двамата. Знаеш ли на колко части я разделих? На девет! Събрах цялата фамилия да видят какво е ябълка и я разделих на девет части, всеки да опита.” Очите му искряха от спомена за удоволствието, което беше доставил на своите близки. Бяха видели ябълка и я бяха опитали!
Дълго мълчах. Ябълка разделена на девет части - свидетелство за обич. Ябълка нарязана на девет хапки - диплома за благородство. Това момче, учило–недоучило, притежава морални качества, които струват повече от университетската диплома на мнозина. Животът ми даде още един пример. За стойността на човека говорят неговите деяния, а не броя на отличията и дипломите му. Прежалих масажите, усмихнах се и казах: “Добре, ще ви дойда на гости!”

Обичайно кубинско превозно средство
Обичайно кубинско превозно средство

Дъжд

и път под дъжда. За колко време се изминават 25 километра? Ще кажете - зависи от превозното средство. Аз бих всички рекорди - взех ги за 3 часа - с такси и с конска каручка.
“Внукът” и жена му бяха дошли да ме вземат от хотела с такси. Беше ми трудно да позная марката на таксито. Казаха, Буик, американска кола, от времето преди революцията, сиреч на около 70 години. Кажи речи, бяхме връстници. Някога у нас казваха – кърпеж къща държи. Тук – кърпеж държава крепи. То и аз съм малко кърпена, но все още се държа на крака. Горкото такси беше кърпено с толкова части, ламарини и картони, че го гледах с ужас. Представях си как ще се разпадне от тежеста ми и задните ми части ще цопнат в локвите, които обилният дъжд превръщаше в ручеи. Потеглихме. Колата подскачаше като коза по планинска пътека. За щастие тя не се разпадна, но имаше опасност аз да се разпадна. Трябваше здраво да си затварям устата за да не изпопадат зъбите ми. Опитвах се като при езда да синхронизирам моите подскоци с тези на колата, но безуспешно. Гръбначните ми прешлени се навряха един в друг. На тревожния поглед на “внука” отговарях: “Окей, окей, всичко е наред!” и прикривах болката с усмивка.

Кубински път по време на дъжд
Кубински път по време на дъжд
Слава богу, колата се задъха и спря. Не можеше да продължава напред защото локвите се бяха превърнали в непроходима тиня, в която затъвахме.
За щастие насреща ни се зададоха две двуколки с по един кон- бащата и тъстът на моя “кубински внук”. Навярно предвидливо бяха тръгнали да ни посрещнат. Слязоха от каручките, запознахме се. Имах чувството, че се притесняваха от срещата с “канадката”. Затова с широка усмивка лепнах по две звучни целувки на бузите им и усетих, че им олекна. После шеговито им казах, че за мен това е авантюра, за която съм мечтала цял живот. С малко шеги и смях атмосферата се разведри. Разбрах, че трябва да играя ролята на аниматор. “Внукът” се беше вцепенил от притеснение, а близките му не знаеха как да се държат с “канадската баба”. Наложи ми се да съм изобретателна и забавна. Вътрешно се учудвах на себе си. Имала съм неподозирани таланти! Престанахме да обръщаме внимание на дъжда, ту ръмеше ситно, ту се изливаше като из ведро. Двуколките обаче не ни вършеха работа. Те можеха да вземат само по един човек, а ние бяхме четирима. От близкото градче бяхме взели още един човек, приятел и партньор на “внука”, с когото се редуваха на един катамаран. Наложи се да извикат друга каручка, на която можехме да се качим всички. Над главите ни имаше покривало, което имаше за цел да ни предпазва от дъжда. Мокър от дъжд бои ли се? Кончето с наведена глава уморено джапаше из локвите. Аз с любопитство гледах тинята, която навярно в сухо време се превръща в дебел слой прах, който напудря околните къщурки, които сега се гушеха в мокра зеленина. След доста клатушкане кончето заби копита в калната земя. Бяхме пристигнали пред “къщата на моя внук”.

Ако не успях да си прехапя езика от друсането на таксито, прехапах си го, когато погледът ми попадна върху това, което се наричаше “къща”. Гледах я, после я пипах, после лекичко се ущипах за да се уверя, че не сънувам. Тази “къща” беше едно “нещо”, което може би би могло да се нарече колиба от палмови кори и листа, в която живееше момчето - “моят кубински внук”. Няма думи, които могат да изразят смайването ми. И към целия този шок се прибави вятърът и проливният дъжд, които събориха платнището, предназначено да ни пази. Времето беше избрало най-подходящия момент за да ни покаже как се живее в Куба. Бяхме пристигнали.

Анна Цветкова, Куба, декември 2017
(следва)


Preview Large Images




Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement