Обичаме да пътуваме - споделени впечатления






За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгите: Пътувай с мен, Сърце от камък и Контрасти. Книгите могат да се закупят на личния емейл на Ани - annatzvetkova39@gmail.com, в църквата Св.Иван Рилски - Монреал и книжарница Хеликон - София. Книгите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.


Обичаме да пътуваме - Смях и сълзи (Куба)
Смях и сълзи

Автор: Анна Цветкова
Категория: Куба



Смях.

Смееха се на шегите ми. Къде е Ноевият ковчег? Беше настъпил потопът, а на хоризонта нито Ной, нито спасителни лодки. Само подгизнало небе. Да се спасява кой както може. Неколцина се навряхме някак си на сухо в “къщата“. Родителите на момичето и бащата на “внука“ останаха отвън под развяващото се чергило. Гости и домакини, бяхме 12 души, нямаше място за всички. На десетте квадратни метра имаше легло (спалнята), на което насядахме, маса (трапезарията) и в едното ъгълче електрически котлон (кухнята). В тази колиба имаше ток! Опитвах се да дишам дълбоко за да запазя спокойствие. Намерих сили да се смея и забавлявам домакините с разни историйки, които бях научила от учебниците по испански.

„Внукът“ тихичко ми каза: “Можех да те поканя в къщата на баба, тя е по...“ „Не се безпокой, аз исках да видя твоя дом... В слънчево време сигурно е приятно и прохладно. Я ми покажи стопанството си“. Исках да го извадя от вцепенението, в което беше изпаднал. Мокро не мокро, тиня до глезен, излязохме навън. Две-три дребнички кокошки щъкаха насам-натам. Попитах къде им е курникът. Оказа се, че няма такъв. Те си спят по дърветата. А къде снасят? Ами някъде из шубраците. Така и не разбрах събират ли яйцата или не. Видях и прасето. Стоеше вързано за единия крак сред тинята, в която се мъдреха някакви кори. (Всъщност това дребно на вид прасе стана майка на 6 мънички прасенца ден преди моето отпътуване.) Трудно се гледат животни, искат да ядат...


Преди да дам съгласието си за гостуване, „внукът“ ме измъчваше с въпроси какво обичам да ям. Разбирах, че много държи да остана доволна от обеда в неговия дом. Опитвах се да разбера какво би било най-евтино. Предположих, че навярно рибата е най-евтина. Куба е остров, от едната страна го блъскат яростните вълни на Атлантика, от другата страна го галят водите на Карибско море. При толкова много вода трябва да има и много риба. Много по-късно разбрах, че бях избрала най-скъпото. Парчето риба, което беше купил, струваше две негови месечни заплати. В Куба частният риболов е забранен. Държавните рибари предават улова си на хотелите. Рядко могат да скрият някакво парче за себе си, което продават на баснословни цени на черния пазар. Куба все още живее на купонна система. Няма купони за риба.

Бащата на „внука“ старателно отдели кожата от месото на едно голямо парче, навярно над 4-5 кг, от рибата меч (Marlin). Наряза го на тънички филийки. Изпържено беше истински деликатес. Жената на „внука“ приготви за гарнитура традиционния кубински ориз с черен боб, спагети в доматен сос и зелена салата. Всичко беше много вкусно. Забелязах, че имаха само 2 вилици. Аз използвах едната, а другите ядоха рибата и гарнитурата с лъжици, прави около масата, нямаше столове, пък и нямаше място... Бях донесла напитки и бонбони. Те ме изненадаха с торта, на която пишеше: BienvenidaAnna. Атмосферата беше семейна. Ядохме и се смяхме, побутвахме се с лакти и се прегръщахме, разказвахме си смешки, кой разбрал, разбрал, кой не, смееше се на смеха на другите. Смехът е заразителен, добрите отношения също. Навън дъждът продължаваше да плющи, вятърът свиреше през процепите на така наречените стени. Нищо не можеше да развали настроението ни, нито чувствата, които се родиха в този ден. Само няколко часа прекарани заедно и вече се чувствахме близки и ни беше трудно да се разделим. След смеха винаги следват сълзи.

По-късно в хотела една служителка, кубинка, ми каза: “Вие сте проявили голяма смелост да отидете в това забутано село.“ Не мисля, че съм проявила някаква смелост. Да излезеш извън лукса на хотела за да посетиш кубинците в тяхната естествена среда, не се иска особена смелост. Иска се човещина, сърдечност, с която да отговориш на жаждата им за контакти с другия свят, от който ги делят светлинни години. Всъщност проявих смелост когато се качих в таксито.


Сълзи

пълнеха очите ми. Мисля, че вятърът беше причина за това. Беше последният ден от моята почивка. “Внукът“ настояваше да ме повози на катамаран. Не беше удоволствие за моята възраст. Разбирах, той искаше обезателно да направи нещо за мен, да ми поднесе неизпитано до тогава преживяване, да ме впечатли с уменията си. Съгласих се и полетяхме. Вятърът издуваше платната на катамарана. Като нисколетяща птица пресрещахме гребените на вълните и се носехме далече, все по-далече в открито море. Мисля, че не дишах. След десет минути стискане на въжето до побеляване на пръстите, му казах шеговито: “Видях, че можеш да летиш. А можеш ли да накараш катамарана тихичко да се поклаща и спокойно да се приберем на брега?“ Той се засмя, беше разбрал, че такива високи скорости не са за “канадската му баба.“ Намали скоростта и плавно се добрахме до брега. Той беше щастлив, а аз поех дълбоко въздух, едва когато стъпих на пясъка.

Този последен ден беше пълен с изненади. Жена му и сестра му бяха донесли храна за да направим пикник на плажа. Гледах сияещите им лица и се радвах, че нашата среща ги правеше щастливи.Пак имаше торта в моя чест. И пак ядохме ориза с лъжици. Аз бях щастлива по своему. Заобиколена от тези млади хора, аз дишах тяхната младост, радвах се на тяхното внимание, радвах се, че взаимно си създадохме незабравими мигове. Едно човешко общуване, в което нямаше възраст, националност, образователен ценз, политика. Имаше само хора, щастливи да усещат присъствието на сродни души, да усещат вятъра и дъха на морето. Бях си направила място в техните сърца, те също имаха свое място в моето сърце.


И като връх на изненадите, “внукът“ извади едно малко пликче и на дланта му се изсипа тъничка верижка с кръстче на нея. “Такъв подарък направих на кубинската си баба, искам да направя същото и на “канадската си баба“. Стоях безмълвна, бездиханна. С какво се измерва стойността на един подарък?
Разделихме се с мъка и поехме в различни посоки. Краката ни оставяха следи в пясъка. Вятърът щеше да ги заличи. В паметта ни спомените от изживяните щастливи мигове оставиха дълбоки следи, срещу които вятърът и времето са безсилни.

Анна Цветкова, Куба, декември 2017
(Първа част )


Preview Large Images




Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement