Обичаме да пътуваме - споделени впечатления






За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгите: Пътувай с мен, Сърце от камък и Контрасти. Книгите могат да се закупят на личния емейл на Ани - annatzvetkova39@gmail.com, в църквата Св.Иван Рилски - Монреал и книжарница Хеликон - София. Книгите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.


Пътешествие из Дивия Запад (Обичаме да пътуваме - българите в Канада)
Пътешествие из Дивия Запад

Автор: Анна Цветкова (Montreal, Canada)
Категория: Канада - провинции Алберта и Бритиш Колумбия


Посветено с много обич на Симеон и Борис от една щастлива баба

Банфф парк - Алберта
Дивият Запад – Алберта

Това щастливо пътуване направих със семейството на сина ми. Къде по-голяма радост от това – да пътуваш, да гледаш и да се радваш на внуците, 9-годишен и 5-годишен! Та натоварихме се ние в къщичката - внуците с мама и татко, и аз, бабата, като пето, резервно колело. Къщичката беше една каравана, която синът ми нае в Калгари. След уморителното пътуване от Монреал до Калгари с възтесничкия самолет, настаняването ни в караваната беше повече от приятно. Имахме истински дом- легла за 5 души, столова с маса и пейки, кухня с печка и хладилник, баня с топла вода и тоалетна. Всички удобства за едно дълго пътешествие. Само шофьорът, несменяем през всичките хиляди километри – синът ми - едва ли разбра нещо от удобствата на тази подвижна къща. Шофирането, избирането на маршрута, паркирането – това си бяха негови проблеми – да си ги решава. На нас с внуците ни предстояха само удоволствия – да се дивим на бягащите гледки край пътя, да се търкаляме по широкото легло до задния прозорец, да отваряме хладилника час по час да видим дали мама е предвидила достатъчно лакомства за пътешествието. Със смях и боричкане се отправихме към Дивия Запад.

Защо са го нарекли The Wild West? Знам ли, предположения много. От писанията на “цивилизованите” европейци, които се заселват по Източния бряг на континента преди 300-400 години, струи пренебрежение към далечните брегове на Тихия океан, обитавани от индианци, трапери, скитници и всякакви други. Бели хора са се появили там едва в началото на 19-тия век. Може да е наречен Див заради дивната верига на Rocky Mountain? Кой знае! Див или не див, предстоеше ни да го опознаем. И колкото по вървяхме на запад, толкова това понятие губеше от буквалния си смисъл. И населен, и красив, и богат!

Долината Drumheller
Долината Drumheller
Основната цел на това пътуване беше да видим столицата на динозаврите. Не се чудете. И аз за пръв път тогава разбрах, че има и такава. За динозаврите вече знаех много. Трябваше... Не само, че моят професор, по-големичкият от внуците, ми преподаваше ежедневно за различните ери в развитието на земята и нейната флора и фауна, но и ме изпитваше! Виждах недоумението му, как е възможно такава стара жена да бърка мезозоя с терсиера и да не знае кои динозаври кога живеят. Бога ми, никак не ми беше лесно да се изправям пред строгите му очи, надничащи зад кръглите стъкълца на очилата му. За такъв внук, утвърден палеонтолог още от 6-7 годишна възраст, трябваше достойна баба. И учех! С познания за ерите на земята и динозаврите мога да смая моите връстнички! И така на път към Drumheller Valley, малко на изток и на север от Калгари.

Долината Друмхелер е разположена в сърцето на Badlands - канадската пустош в южна Албърта. Ветрове и дъждове хилядолетия са разрушавали земните слоеве, докато се е получила една магична обширна територия, оголена от растителност. Заоблени хълмове с причудливи форми се простират до безкрая на хоризонта. Каменисто-песъчливата почва е съхранила богати гробници с фосили, откъдето са извадени множество кости, та дори и яйце на динозавър. Като истински палеонтолози внуците се спуснаха с мама и татко по един ров в подножието на една от множеството набраздени земни форми за да изследват пластовете. Надежда, че бродещите преди тях истински палеонтолози и още по-многобройни туристи не са довидели някоя кост. Кост не намериха, но затова пък се сдобихме с кръгли камъни, които кой знае, може пък да са вкаменени яйца! Още ги пазя.

Alberta Drumheller Park
Alberta Drumheller Park
Градът Друмхелер е така наречената столица на динозаврите. И с право. На всеки ъгъл ни чакаше по един динозавър в естествен ръст. И да не ви казвам, че трябваше да отгадавам как се казва, от коя ера е. Получих много укорителни погледи. Може професорът ти да е велик, ама ако си посредствен ученик, засрамено навеждаш глава. Такъв беше моят случай! В центъра на града няколко гигантски динозаври застрашително оголваха зъби, но както каза Мони, били тревопасни. Успокоени, позволихме си да се изкачим във вътрешността на един и да погледнем града от широко отворената му уста. Впечатляващо е!

Музеят Royal Tyrell Museum е огромен. Можеш цял ден да обикаляш сред кости, скелети и възстановени динозаври в един сумрак, от който те побиват тръпки. Направиш крачка –две и току се отзовеш пред зиналата паст на някое чудовище. Сепвах се уплашено, макар и да знаех, че всички те от хилядолетия са студени и бездушни. Ужасен и разплакан Боби криеше личице в прегъдките на баща си. Затова пък брат му беше в стихията си. Обясняваше ни, допълваше се, четейки табелките по експонатите. Беше на върха на щастието си. Виждаше и докосваше своите любимци, чиито умалени копия изпълваха стаята му и населяваха детския му мир. Какво значат средствата за едно такова пътуване, ако то задоволява любознателността на едно дете? Ако разширява хоризонта на неговите познания и го прави част от еволюцията на тази земя?

Напускаме пълната с живот канадската пустош Badlands, в която лъкатуши пулноводната Red Deer River. Сбогом , динозаври! Били сте и още сте, защото сте част от историята на нашата земя.

Athabasca river
Athabasca river
За да не бъда отекчителна, ще се наложи да прескачам цели дни от нашето пътуване, което имаше и по-далечни цели. Не защото видяното не си заслужава да бъде описано. Уверявам ви, приказна природа ни заобикаляше. Боя се, че думите са бедни да разкрият вълшебствата, които е създала природата. Няма по-голям майстор от тези божествени сили, които са ваяли земната кора, насищали са я с изумрудената зеленина на горите, със сините зъбери на планините, с кристалните води на езерата. И всичко се вплита в една невероятна хармония. И ако имаш сърце, отворено за красотата на природата, можеш да се проснеш по гръб на поляната и да отправиш поглед към висините, а заобиколилите те цветя, обрамчили лицето ти, да слеят ярките си багри с безкрая. Или ако спреш край Athabaska River, буйното течение на реката да погълне погледа ти и ти неволно да се спуснеш по бързея за да отплуваш в мамещото неизвестно. Родила се от топящите се ледникови полета на Rocky Mountain, реката набира скорост за да измине 1538 км преди да се хвърли в обятията на едноименното езеро сред Wood Buffalo National Park.

Скалистите планини, най-дългата планинска верига в западната част на Северна Америка, разпростряла се на 4800 км дължина и 650 км ширина. Дива красота. Да се дивиш и маеш къде да гледаш. Ето и малък планински град – Banff. Ама наистина малък. И пълен със живот. И туристи от цял свят. И много японци. Японци, които са дошли в Банф за да се оженят! Някакъв японски учен открил, че тук, в Банф, има особена атмосфера, където се пресичат някакви биополета, които влияят благотворно върху съюза на брачната двойка. Уви, ние не можехме да се възползваме от тези биополета – синът ми си имаше добър брак, внуците бяха малки, а аз още не бях изживяла траура си. Кой знае, времето е пред нас. Може да се наложи да идвам втори път в Банф!

В Банф съветвам ви да посетите Buffalo National Museum. Истинско удоволствие! Разхождаш се в индианско селище, седиш с индианците край огъня, придружаваш ги в лов на бизони, състезаваш се в надбягването с кучета. А около тебе – гризли в цял ръст и черна мечка, хищен кугар и дебнещ койот, елен с разкошни рога и приклекнал в засада сивкав вълк. Има какво да научиш, а ако искаш има и какво да купиш. Не че ти е нужна глава от елен или от мечка, купуваш ги заради спомена. Или индианска кожена наметка, която после няма къде да денеш, ама на, впечатлен си и си купуваш нещо, като забравяш, че най-добрия спомен отнасяш в душата си.

Johnston Canyon
Johnston Canyon
Намираш ли се в Banff National Park няма начин да не посетиш горещите серни извори. На тях именно паркът дължи основаването си през 1885 година. Острата миризма на сяра прогони децата навън, а на мен ми се искаше да натопя старите си кокали в изворните води, но.. отложих го за друг път. И си знам, отложа ли нещо за по-късно, никога след това не се случва!

Една от най-замайващите красоти на този парк е Johnston Canyon. Пътеката се вие по каньона, някъде естествено си проправя път, другаде грижливи ръце са построили укрепления и мостове. Реката долу шуми, буйства, провира се през пролуки, на места изчезва и само глухия тътен ти подсказва, че тя пак ще се появи, още по-бясна и бяла. Децата тичаха по пътеката напред и назад, следвани от бдителния поглед на родителите си, а старата баба, задъхвайки се, се стараеше да не изостава. Къде сте млади колене? Къде си младост непрежалена? Не, няма да се предавам. Напред и нагоре! Внуците водят! И изведнаж пещера и в пещерата – тя, водата. Бяла и мощна, стихийна и неукротима се спуска като водопад за да изчезне в бездната и да се появи на друго място и още по-дълбоко да издълбае планината.

Lake Louise
Lake Louise
Видите ли водите на езерото Lake Louise дъхът ви ще спре. Огърлица от зелени борове ги опасва и им придава един зелено-изумруден невероятен цвят. И слънцето блести и отразява планинския връх Kicking Horse Pass дълбоко в дъното на езерото и за миг се объркваш кое е истинско, кое е отражение. Можеш само да приседнеш на брега, да потопиш пръст или крак в тази вълшебна вода и да чакаш да стане някое чудо. А в същност чудото е станало – ти си там.

Мисля си, че Banff National Park е най-красивото място в Канада. Не, не ми вярвайте. Пристрастена съм, защото в момента съм тук. Подмина ли го, очите ми спират на други вълшебства на природата и самата аз съм готова да се съмнявам, кое всъщност е по-красиво.

А ето и Jasper Park. Така и не разбрах кога сме преминали в друг парк. Все са Скалистите планини, все тази девствена красота. Ама нали има град Джаспър, та и затова обкръжаващия го парк от зъбери и гори е наречен на негово име. Всеки град да си има парк и да прибира приходите. Май не ви казах, че независимо че си пътуваш с къщата, не можеш да спреш, където поискаш. Само на специализирани за каравани къмпинги. Там можеш да се включиш във водопровода, да напълниш резервоара си, да се включиш в канала за отходните води, да идеш да пийнеш бира в барчето или да си напазаруваш. Там и лампата ти свети по-силно, защото е включена в електромрежата на къмпинга. Зареждаш си и акумулаторите. Пък и можеш да се изкъпеш на воля в общите бани, без да пестиш водата. И най-вече, можеш да спиш спокойно, без страх, че някоя мечка ще потропа на вратата. Къмпингът има пазачи. Е, за всичко това, разбира се, си плащаш. Това за мечките не е шега. Някои къмпинзи бяха затворени, защото в околността им има мечка и не са могли да я локализират и отведат в отдалечен край на планината. Имало е и нещастни случаи, за които няма място в моя разказ. На много места по пътя имаше надписи: Опасност! Можете да спрете за да гледате, но не слизайте от колите. Има мечки в околността!

Канадска мечка
Канадска мечка
А мечки наистина видяхме. Бяхме от щастливците. Както си пътувахме из планината, срещу нас, безстрашно се появи гризли, пресече спокойно пътя, спусна се плавно в канавката и бавно се запровира сред храстите. Естествено, синът ми закова караваната, снаха ми и аз като луди щракахме с апаратите, а децата скачаха с разтуптяни сърчица и викаха: Стой, спри се, спри се, мечко. Мечката се направи, че не ги чува и бавно се оттегли в гъстата гора. Какво вълнение. Неописуемо. Видяхме и черна мечка. И тя не ни обърна внимание, въпреки че бяхме на десетина метра от нея. Дори ми се стори, че ни погледна с пренебрежение - колко такива като вас съм виждала! И сигурно е права. Че то такава напаст като туристите можеш да срещнеш из всички планини по света. Видяхме и койот, но той не предизвика такова вълнение като мечките. Едно нищо и никакво проскубано куче. Къде по красиви сме виждали! Срещнахме елени с прекрасни клонести рога. За ужас на сина ми почти докоснах един, който кротко, но величествено минаваше на метър от мен и се правеше, че не ме забелязва. Не знам защо еленът не хареса жеста ми и застрашително размаха глава. Отскочих невероятно пъргаво назад. Трябваше да знам, че на никой мъжкар не се нрави, когато разглеждат рогата му. Виж, муфлоните бяха с друг характер. Не ни допускаха близо до себе си, но гордо заемаха позиции по височините и ни позволяваха от разстояние да се любуваме на навитите им като охлюви рога. Добре беше, че грижливата мама предвидливо беше купила още в Монреал книгата Rocky Mountain – Nature Guide и момчетата се захласваха да разглеждат описаните видове животни и да ни разказват подробности за тях. Бабо, не се казва просто елен. Еленът е общо понятие. Този тук е карибу! За мен беше по-важно, че получаваха знания директно от природата, а най-вече, че се учеха да уважават всяка живинка на земята. Бръмбар да е, земен червей да е, ще го преместят от пътеката, за да не го настъпи някой. И цвете да е, да не се къса, за да краси земята и да радва погледа на други, които ще дойдат след нас. Много неща научихме от това пътешествие, а най-вече да обичаме и уважаваме природата във всичките й дадености.

Columbia Icefield
Columbia Icefield
Разходката по Columbia Icefield Area беше неповторимо преживяване. Това е най-широкото ледено поле на Канадска територия. Гушнало се между високите върхове на Скалистите планини, то оплезва ледени езици в множество посоки. Така се раждат ледниците, които пълзят към долините. Всяка зима падат около 7 метра сняг, част от който се топи през краткото лято, но останалият се акумулира и храни ледниците. Специален автобус tout-terrain поема туристите и ги качва в центъра на леденото поле върху Glacier Athabaska, най-посещавания ледник. В ледената маса зееха страховити пропасти. Имах чувството, че всеки миг автобусът ще хлътне в някоя от тях и от нас ще остане само споменът. Със стиснати зъби, но със широко отворени очи се оставих на съдбата, която се намираше в ръцете на един младичък шофьор. Той през целия път ни забавляваше със шеги, явно усещаше нашето напрежение. Устата му не спираше да бърбори, но за щастие очите и ръцете му си знаеха добре работата и благополучно се изкачихме на ледника. Преди да слезем, той ни каза: И обезателно пийте вода от потоците, които браздят ледника! Тази вода подмладява. Ето, вижте ме, аз от седемдесет години пия от нея и затова изглеждам като тридесетгодишен! Засмях се, но изпълних препоръката. Пих от ручея, който течеше по една вдлъбнатина на ледника. Затова днес изглеждам по-млада, отколкото съм. Не вярвайте...Живея си със заблудата! Та за ледника - дълъг е 6 км , широк около 1000 метра, но в последните години ширината му намалява поради глобалното затопляне на земята. Дебелината му достига до 300 метра. Движи се към долината със скорост 3 метра в година и ражда реката Атабаска, на чийто страстен танц се любувахме няколко дни преди това.

Jasper Tramway
Jasper Tramway
Една от туристическите атракции в Джаспер безспорно е въженият кабинков лифт наречен Jasper Tramway. Построен за 15 месеца и пуснат в движение през 1964 год., той ежедневно транспортира туристи от долната станция, която се намира на 1304 метра надморско равнище до горната на 2277 метра. Кабинките наистина са с големина на трамвай. Придружават се от гид, който пълни ушите ви с информация, която забравяте в мига, когато стъпите на върха на планината, в тази си част наречена Wistlers Mountain. За щастие денят беше ясен. Остър вятър гонеше облаците и бръснеше ниската трева. Не знам дали от редкия въздух или от изумителната гледка, която се откриваше пред погледа ми, усетих, че се замайвам. Каква красота! И се чувстваш като бог, прострял земята в нозете си. И всичко там - надиплени планини, обрасли с гори или голи зъбери, сгушени селца и малки градчета, бляскащи очи на спокойни езерца или лъкатушещи реки – всичкото това богатство ти си го създал и то ти принадлежи. Бога ми, наистина този свят е мой! Еуфория на височините... Когато се успокоиш, можеш да поемеш дъх и да огледаш каменната гръд, на която си стъпил. Криволичещи пътеки се вият между камъните и те мамят далеч от станцията. Неочаквано за самия теб дребнички нискостеблени цветенца те пленяват, сгушили главици, за да се предпазят от ветровете. И току наведен над тях, в полезрението ти се мярка нещо като заек. Не, не е заек, а мармот, който се е изправил на две крачки от теб и те наблюдава със същото любопитство, с което ти го гледаш. Там две земни катерички се гонят, имитирайки внуците ми, за които няма умора. Виж, виж, в далечината диви кози! Виж им рогата! Боже, колко са дълги и заострени като шишове. И каква дълга козина! Да са по-близко, да си скубнеш. Ама не са. На покрива на света си, а около теб има живот. Благословен живот!

Освен да гледаш, на тази височина можеш да харчиш и пари. Има магазин за сувенири, кафе, ресторант - Treeline Restaurant. От остъклените му тераси се открива великолепната панорама на долината. Гледаш и ядеш. Великолепно! Може и обратното- ядеш и гледаш! По избор! Друго можеш и да не си купиш, ама без ядене не може. Още повече, ако си търчал със скоростта на дивите козички, то и апетитът ти расте със същата скорост. Е, това май не се отнася до мен. Става дума за търчането, не за апетита - той никога не ме напуска.

Оставяме Скалистите планини с цялото им величие и красота зад гърба си и поемаме на запад по панорамния път край реката North Thompson. Да ви кажа, че видях много неша по пътя – ще излъжа. Прилегнах до децата на голямото легло за да ги приспя и се събудих преди качването ни на ферибота за остров Ванкувър. Беше нощ и светлините на пристанището Nanaimo ни мамеха от отсрещния бряг. Не бях разбрала нито колко часа е шофирал синът ми, нито заспивали ли са децата. Къде нощувахме в Нанаймо също не разбрах. Знаех само, че вече сме на острова и че ще вървим на север, че то вече нямаше къде на запад. Опряхме в Тихия океан. Така е, вървиш ли все на запад, ще стигнеш до изтока. Май това беше едно от доказателствата, че земята е кръгла.

Остров Vancouver
Остров Vancouver
Остров Ванкувър ме изненада и плени. Не знам защо някъде в съзнанието ми се бъркаха град Ванкувър и остров Ванкувър. Да кажа, че нямат нищо общо, не е вярно. Поне името е еднакво и са разположени един срещу друг. Градът се намира на континента, а островът... ами да, островът е във водата. Тихият океан мие западните му брегове, а източните са отделени от континента с няколко протока с различни имена. Островът и градът се свързват с фериботи – огромни океански параходи, на които се товарят коли, камиони, стоки, хора. Имах чувството, че целият континент се разхожда напред-назад в двете посоки и докато разбереш, че фериботът се е разтоварил, той отново се е натоварил. Да, животът е вечно движение.

Та за остров Ванкувер. Най-големият тихоокеански остров край Северна Америка. Дълъг е 460 км и е широк около 80 км. Наречен е на името на английския кралски офицер Георг Ванкувер, който изследвал бреговете на Пасифика между 1778 - 1794 год. Разделен е на три различни климатични пояси - северен, централен и южен. Островът е покрит с непроходими гори, разсечен е от множество реки и езера. Ако в Северен Ванкувър растат кедри и борове, в Южен Ванкувър растат палми. Ние пътувахме на север през девствени местности. Никакви селища, никакви хора. От време на време се разминавахме с огромни камиони, които за наше всеобщо учудване возеха само по един единствен ствол на дърво. Какво дърво! Бях чела за гигантски кедри, но че могат да бъдат толкова огромни, не можех да допусна. Ако можете, представете си най-големия камион, който сте виждали и в него само един дънер с 5-6 метра диаметър, запълнил цялото ложе на камиона. Колко години са расли тези дървета? Какви корени имат? Докъде стигат върховете им? Вулканичната почва на острова ли им дава толкова храна? Въпроси, въпроси … блъскат се в главата ми и отговорите трябва да се търсят. Хайде, друг път! Няма време! Знам си. Въпросите така и ще си останат без отговори. И така на път. На север към Alert Bay, където се е сгушил Telegraph Cove, нашата отправна точка, от която с кораб ще тръгнем на лов за косатки, така наречените китове-убийци, които се подвизават във водите на протоците Johnstone и Queen Charlotte и после се губят в Тихия океан. Като казвам лов - досещайте се – с фотоапарати. Бабо, не е лов, по-добре е да се каже експедиция с научна цел опознаване на китовете –убийци. Добре де, съгласих се – нека да е експедиция.

Тelegraph Cove
Тelegraph Cove
Та мислехме си, че така нареченото Заливче Телеграф е населено място, нещо като село или малък град. Прекалено претенциозно е да му се даде каквото и да е название. Четири-пет къщички, поща, ресторант и кей, на който спират туристическите кораби. Забравих най-важното – музей на китовете. Огромен хангар, зает почти изцяло от скелета на един кит. И удоволствието да се снимаш между оголените му челюсти. Това, разбира се, внуците ми не пропуснаха.

Да стоиш на палубата на корабчето и да чакаш да видиш китовете, се иска кураж. Не че те дебне някаква опасност. Не. Просто бръснещият вятър е толкова силен и студен, че не вярваш, че е месец юли. От време на време се прибираш в кабината за да се стоплиш. Внуците, зъзнещи, упорито стояха на палубата. Да не пропуснат спектакъла.

Делфините
Делфините
А спектакъл наистина имаше. Когато в далечината се появиха първите симптоми, че това именно са китовете, капитанът намали скоростта, корабът почти спря. И се започна едно ахкане и охкане, и викове – не , не там, ей там, там погледни! О-о! Виж опашката му! А-а! Какъв фонтан! Боже, не мога да снимам. Толкова бързо се появяват и изчезват във водата. Какви мощни чудовища. Не, не бяха чудовища. Даже бих казала, че косатките са много красиви. Кой им е дал тази елегантна премяна в бяло и черно? И този игрив характер? Та те ни подлудиха с играта си, очароваха ни с виртуозните си изпълнения да се изхвърлят нависоко и незабавно да повлекат погледите ни към длъбините. Струваше си, струваше си тази експедиция. Че то си беше наистина експедиция. Никакъв лов. С камерата едва изстрелях няколко пози, на които я си разбрал какво съм снимала, я не. Трябва доста въображение.

Добре се качвахме на север, ето че дойде мигът да се спуснем на юг. На юг към цивилизованата част на острова. Населението на острова е около 700 000 души и то почти всички са вкупчени около столицата на Британска Колумбия – град Виктория. Градът е разположен около Beacon Hill Park. Първите бели хора се заселват тук в 1840 година и завинаги нарушават спокойствието и комфорта на малкото индианско селище. През 1778 година на бреговете му акустира големият английски изследовател капитан Кук. Това е третата му и последна експедиция. Заедно с него пътува и Георг Ванкувер, който по-късно, през 1791 година се връща за да изследва и картографира подробно крайбрежието.

Victoria
Victoria
Град Виктория е очарователен. И не красивите къщи и площади, и не великолепната сграда на Парламента, и не дори многобройните паметници, в това число и на капитан Кук, ме впечатлиха така силно както цветята. Цветя, цветя, градът беше покрит със живи цветя, които растяха, цъфтяха, ухаеха, живееха. Жителите на този град са го превърнали в градина. Където и да погледнеш цветя. И палми. Да беше ми казал някой, че в Канада растат палми, щях да се изсмея на невежеството му. Палми в Канада! А истина, истина ви казвам – тропически цветя и палми населяват Виктория. Е, и туристи! При всеки опит да заговоря местен жител попадах на турист. Голяма напаст сме това, туристите. От бързане всичко да видим, всичко да пипнем, всичко да научим, оплезваме езици. А колко по-щастлив е оня чичко, който бавно слезе от лодката си, понесъл една огромна риба в ръце. Ванкувър града ли? Ами ей там, някъде отсреща трябва да е. Кой, аз ли? Не, не съм стъпвал там. За какво? Тук на острова си ми е добре. Я колко място. Да... и това е философия. Тук съм се родил, от тук не мърдам! Колко хора, толкова съдби, толкова различни мирогледа. Ако капитан Кук и Георг Ванкувер бяха мислили така, сега и ние нямаше да бием този път!

Butchart Gardens Victoria BC
Butchart Gardens Victoria BC
И ето ни отново на ферибота. Този път обратно – от острова Ванкувер към града Ванкувер. От едно райско кътче към един железо-бетонен остъклен мравуняк. И омешани бели, малко черни и много жълти. Нали така определят расите. Пък аз бих казала – разнолики хора, гъсто населени. И всеки се бори за място под слънцето. То много място няма в мравуняка, ама така е думата. Предполагам, че има и хора, които рядко слизат на земята – живеят си в небостъргача, там са се родили, там работят, там си стоят – между земята и небето. Преувеличено е, но не бих се учудила, ако наистина има и такива случаи.

Ванкувер е най-големият град в Британска Колумбия с население от милион и половина с преобладаващо китайско малцинство. Не знам като са преобладаващи полага ли им се понятието малцинство. Интересува ли се някой от въпроса? За мен отговорът няма значение, не съм социолог. В града имахме уговорена среща с един българин – съученик и бивш колега на сина ми. Казах бивш, защото отдавна не се занимаваше с архитектура. Издаваше детски книжки. Поразведе ни да видим забележителностите на града, почесахме си носталгията по България, питахме знае ли как се развива партията на баща му - покойния Стефан Савов. Не знаеше. То кой ли знае? Мислехме на другия ден да продължим експедицията из града сами, но той пожела да ни придружи отново. Видно беше, колко му липсва българската реч. Да, каза той, във Ванкувър е по-добре да си китаец. Трудно се пробива тук на който и да е фронт. Замълчахме. Без коментар...

Panoramic Stanley Park
Panoramic Stanley Park
И така, има какво да се види във Ванкувер. За компенсация на наблъсканите сгради, между които едва дишаш, около Ванкувер има няколко изключително красиви паркове, където не само дишаш свеж въздух, но можеш да тичаш, да се разхождаш с часове и времето да не ти стигне да видиш природата във всичката й прелест. Тук океанът се блъска в скалите и те облива с пръски солена вода, там вековни секвои привличат погледа ти, а да ги заснемеш не можеш – трябва да се отдалечиш много-много, та да може обективът да ги хване. И климатът е мек-мек. Реално няма зима, не познават снега. Това не значи, че не играят хокей или не се пързалят на ски. Планината Range е съвсем наблизо. Ако посетите Ванкувер, ей ги, задават се Олимпийските игри през 2010 година, то съветвам ви, разходете се из Стенлей парк или в Ботаническата градина. Ако искате по-горещ климат, посетете Консерваторията за тропически растения, цветя и птици. А най-вече не пропускайте Аквариума. Е, там внуците бяха повече от възбудени. Не знаех къде да гледам, дали в плюещата белуга или в разширените от възторг детски очи. И колкото скока направи белият кит и приятелката му, толкова пъти подскочиха и сърчицата им. А морският лъв? Или морската видра, която плуваше по груб и на корема й кротичко си почиваше малкото й. Бабо, гледай, гледай, тя ни се усмихна. Усмихва се, разбира се, усмихвам се и аз. Толкова много изживявания, едва ми остават сили да се усмихвам. Така и ще запомним Ванкувер – с приказните му атракции и с пищната му природа. Останалото забрави!

За обратния път няма да разказвам. Май доста ви доскуча. Ще ми се само за малко да се спрем в Долината на прасковите – Peach Valley. Ферма на пътя, щандове с плодове и зеленчуци. Какво изобилие! Дарил ги Господ с всички видове плодове, които познавам. Че то сливи ли бяха, праскови като юмрук, кайсии като мандарини, и ябълки, и круши и най-вече - череши, череши, череши. Такива едри, сочни, хрупкави, почти черни, една напълва детската устица. И си купихме, и си ги кичехме по ушите като обеци и разбира се, ги изядохме. И помен не остана от тях. Не, не съм права. Остана споменът.

Когато се прибрахме в Монреал, казах на внуците: А сега, кажете благодаря на мама и на татко за това приказно пътешествие, в което научихте много, пораснахте с една глава. Вярно ли, бабо? Пораснахме ли? Да, и непременно ги целунете. Бабо, а ти? А аз? Аз каквото и да им кажа, милите ми, все ще е недостатъчно. Те ми направиха най-големия подарък да споделя с всички вас удоволствието от това пътуване. Не ми достигат думи за благодарност.




Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement