Обичаме да пътуваме - споделени впечатления






За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгите: Пътувай с мен, Сърце от камък и Контрасти. Книгите могат да се закупят на личния емейл на Ани - annatzvetkova39@gmail.com, в църквата Св.Иван Рилски - Монреал и книжарница Хеликон - София. Книгите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.


Молитва за България (Българи в Канада)
Молитва за България

Автор: Анна Цветкова (Montreal, Canada)
Категория: България



Господи, аз ли криво ти се молих или ти криво ме разбра? Молих ти се, като посетя България да я видя променена, направила крачка напред към по-доброто, измъкнала поне един крак от тресавището, отърсила се от корупцията, която я разяжда. Защо не ме пощади, Господи?

Толкова ти се молих да почувствам напредък в развитието на моята страна, да усетя оптимизъм сред моите близки, да разбера, че чакат утрешния ден с убеденост, че утре ще е по-добре от днес. Къде греша, Господи, та така различно виждам страната си от мнозината българо-канадци, които след месечно пребиваване в България ме убеждават, че страната вече благоденства – казват: виж Моловете, виж стоките, виж метрото – всичко говори за прогрес! Виж строежите – палати на българи, турци, цигани – няма дискриминация! Уви, казват истината. И аз видях имения и дворци с небивал разкош и непревземаеми огради. Видях скъпи ресторанти и хотели с безброй звезди. Видях и коли, каквито съм виждала само на картинка. Видях и много елегантен свят- холивудски баровци и прелестни жени, които могат да замъглят всеки мъжки поглед.

Защо целият този разкош е така далечен за моите близки и познати, за моите бивши колеги? Защо, Господи? Още на летището се ужасих от изнемощелия вид на брат ми. Затворих очи пред крайпътната мизерия. Правех се, че не забелязвам 13-15 годишните момичета по пътя, които предлагаха услугите си и жадно с поглед посрещаха всяка кола. Опитвах се да се настройвам оптимистично, какво ми струва да се правя, че нищо не виждам?

Изведнаж широко отворих очи. Минавахме край един палат, приказно красив, с модерна архитектура, която ме закова на място. “Брат ми, на кого е това архитектурно бижу”? “ На едни цигани.” “О-о, утре ще дойда да го снимам.” “ Да не си посмяла! Те не знаят причините поради които искаш да снимаш. Ще излязат и ще те претрепят като куче. И никой няма да ти се притече на помощ. И следствие няма да има!” Стреснах се. Това бяха първите ми часове в България и оптимизмът ми, още не роден, се спомина.

Следващите дни вече не се учудвах на нищо – нито на прелестите, нито на мизерията. Видех ли дворец – затварях очи. Уви – край мизерията и страданията не можех да вървя със затворени очи, защото те ме съпътстваха през целия ми престой. И се поболях от болките на обречените, които по различни причини не можеха да избегнат злата си участ да живеят там.

Снимка от БГ пресата: Нови български къщи, поглед от хеликоптер
Снимка от БГ пресата: Нови български
къщи, поглед от хеликоптер
Не казвам, че правителството не прави нищо. От време на време по телевизията се показват дворци на митничари, депутати, министри, босове на различни организации. Всичко се снима от хеликоптери. Кой журналист може да има достъп и ще посмее да излезе с открити гърди срещу пазвантите на имотите? Казват , че целта на тези телевизионни напъни не е да покаже колко напреднала е архитектурата в България. Специална комисия някога ще пита собствениците откъде са милионите, с които е построено всичко това? Дали не са от корупция? И представете си, щели да ги конфискуват(?) или разрушат(!), ако не се докаже произходът на доходите. Да сте видели някога гарван гарвану око да вади?

Един мой племеник е вегетарианец, но яде луканка и кремвирши. Не бях чувала за салами без месо. Не му вярвах, докато не прочетох в българската преса, че луканка се прави от соя, брашно, някакви други трици и подправки! Едва сега излязъл нов стандарт, така наречен “Стара планина”, който задължава производителите да слагат месо в колбасите и да пишат какъв е процентът!

А да сте яли “сирене от растителна мазнина”? Страхотен деликатес – хем не се прави от мляко, хем може да стои в хладилника с месеци без да се разваля. А може и без хладилник – нищо няма да му стане, нито ще промени вкуса, който в същност няма. Предимството му е, че е евтино и веднаж в месеца можеш да залъжеш око си, че уж купуваш сирене. Сега знам защо братята ми са така окльощавели.

Телефонът на брат ми не работеше. И не само неговият. Циганите, пардон, ромите бяха изрязали жиците на половин София. За какво са им на софиянци стационарни телефони, като всеки има по няколко джиесема? Е, не всеки, ама повечето... Пък и защо ромите да не се възползват от желязото, след като все още в България се изкупува “старо” желязо и се експортира? Тая бездънна мина- жиците – все още се експлоатира, има кой да купува и изнася от богатата на желязо България ! Това е държавна политика, нали?

За здравеопазването много се говори. Докоснах се и до него. Племеничката ми с тежка диагноза попадна в софийска болница. На болничното шкафче лежеше рецепта – баща й трябваше да отиде да купи лекарствата от някоя аптека, тъй като болницата не разполага с необходимите лекарства. Е, и храна трябва да й се занесе, защото... Е, трябва да се предвидят пари и за лекарите, че и те са хора, искат да живеят... и за санитарките, че са останали по една на четири отделения..., кого по напред да обслужат...пък не забравяй и скенера, той трябва да се доплати, че по болничната пътека... и..и... Болен ли си или болен гледаш?

Гостувах на приятели, математици- информатици, сега пенсионери. Всичко в апартамента плачеше за подмяна, но за това не се говори. “ Да ти спретнем един чай, че е студено. Нали знаеш, парното не го пускаме, защото... “ Знам, разбира се, знам защо парното не го пускате. Настудувах се в България и още нося студа в костите си. “Е-па много си се изнежила – казва брат ми- сякаш не идваш от студена Канада, а от Африка.” Как да им обясня, че в студена Канада студ никога не съм усещала? Кой да ми повярва?

Видях се с колежка, някогашна редакторка в издателство. Очите ни случайно се срещнаха на книжния пазар на площад Славейков. Да можех, щях да я подмина и да й спестя унижението. Уви, познахме се, подадохме си ръка. Тя, наувита в шал и със износено сетренце в студения дъждовен ден продаваше книги на старо. “Нали разбираш, пенсийката е малка, та си помагам като стоя тук.” Разбира се, че разбирах. А разбирах и от къде са тези “стари” книги. Изглеждат като нови, защото ги е пазила като очите си. Нали всички ние в този бранш се надпреварвахме да си купуваме книги. Всички притежавахме огромни библиотеки. Това бяха нашите инвестиции във възпитанието на децата ни. Мислехме и за внуци и правнуци, да им осигурим мъдростта на света чрез една наследствена библиотека. “Не, не мисли че всичките книги са мои. Събирам и от колеги. Знаеш, всички са с малки пенсии. Нали помниш с какви заплати се пенсионирахме...” Помня, разбира се, че помня. А в същност къде отидоха моите книги? Чете ли ги някой или световната мъдрост отива за подпалки?

Посетих и провинцията. Не оная, дето процъфтява, тъй като не разбрах къде е. Може би на морето? Градът, някога елитно пристанище на Дунава, тънеше в мърсотия и разруха. Градът имаше празник – Вяра, Надежда и Любов и майка им София. На площада сергийки и всякакви дрънкулки. И продавачите – всичките роми, купувачите – всичките роми, светът около мен беше ромски. “Дръж си чантата под мишница. Както те гледат, така и ще те окрадат до голо.” Неовладени сълзи мокреха стъклата на очилата ми. Така и не видях празника, така и не погледнах закованите дъски по прозорците на наследствената къща.

Да се каже, че обикновените хора нямат никакви удоволствия, е пресилено. Трябва да видите страстта, с която се лепват за телевизорите – текат турски сериали. Градът опустява. И сериалите се застъпват, кой от кой по-интересен и по-добре направен, и най-вече - занимават те със живота на съседите, а не с твоите проблеми. И така поне час-два не мислиш за собственото си битие, а се тревожиш за Ферханде и пострадалите от нейната красота и алчност. Пък и защо да мислиш за проблемите в България, като не си нито политолог да посочиш нови пътища за развитие, нито социолог да разнищваш корените на причините за състоянието на съвременна България. Не си и Бог с магична пръчка да промениш съдбата. Я си налягай парцалите, колкото са ти останали, ако не – иди си купи- дрехи втора употреба колкото искаш. Това, дето другите го изхвърлят, на нас ни върши работа, нали така живеят мизерните в третия свят. Ей, къде пращаш България в третия свят, тя е в Европейския съюз! Пардон!

Господи, ти си ми единствената надежда. Гърдите ми тежат от мъка по моята бедна страна. Пощади ни, Господи, не ни загърбвай! Протегни ръка и благослови земята ми и хората, обикновените, не ония корумпираните, които я съсипват всеки ден. Помогни ни да не се срамуваме, че сме българи. Моля те, дай ни надежда, че България ще я има и след нас дори! Моля те!

Анна Цветкова

Preview Large Images



Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement