Обичаме да пътуваме - споделени впечатления






За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгите: Пътувай с мен, Сърце от камък и Контрасти. Книгите могат да се закупят на личния емейл на Ани - annatzvetkova39@gmail.com, в църквата Св.Иван Рилски - Монреал и книжарница Хеликон - София. Книгите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.


Travel Together - Зеленият остров
Зеленият остров

Автор: Анна Цветкова (Montreal, Canada)
Категория: Англия - Единбург, Рослин, Lake District and Distractions, Robin Hood Bay, Withby, Ливерпул, Манчестер, Stratford upon Avon, York, Chester, Сент Хеленс



Вече няколко десетилетия ходя по земята, много свят видях, много далечни крайща опознах; и много от видяното и преживяното избледня и се изгуби в претъпкания багаж на паметта ми. Остава само най-яркото, което не само е минало през погледа ми, но е ферментирало в душата ми с много емоции и сега е чист дистилат. Едно от тези ярки преживявания, несравними с никое друго, беше пътуването ми из остров Великобритания.

Не казвам Англия, защото на острова се намират и Шотландия и Уелс, които биха ми дали смъртно наказание, ако ги обединя под името Англия. Трите страни са обединени под шапката на Обединеното Кралство, но това не ги прави едно цяло. Различията са повече от приликите. Различни народности с различни корени и традиции. Населението на Уелс, около 3 милиона, е от келтски произход и има свой език и своя писменост - уелш. През 13-тия век Англия окупира страната и я присъединява към своята територия. Налага и английския като втори език. Английското кралско семейство обича да се кичи с титлата Принц на Уелс, каквато сега носи предполагаемият престолонаследник Чарлс. Това не пречи на уелсци да го игнорират и да му показват среден пръст при официалните му посещения. Шотландия четири века по-късно също загубва независимостта си и става част от Обединеното Кралство.

Не се страхувайте, че ще ви разказвам за Уестминстерското Абатство или Тауер Бридж, Биг Бенд или Бъкингамския дворец. Просто ще ги прескоча. Сигурна съм, че познавате Лондонските забележителности от лични впечатления или от многобройните игрални и документални филми, рекламиращи тайно или явно прелестите и величието на английската столица. Не за тях става дума.

Тук искам да отворя една скоба. Този път не пътувах сама. За това пътуване благодаря на сина ми, който в почивните си дни ме придружаваше, а в работните ме оставяше сама да пътувам и да откривам прелестите на острова. Изпитвали ли сте удоволствието от споделеното възхищение? Да можеш да кажеш – Гледай, гледай, прекрасно е, нали? А по-късно, когато се отдалечиш във времето и емоциите улегнат, да можеш да кажеш – Помниш ли? И тогава искрата на спомена запалва отново въображението и картините, сякаш видени вчера, да започнат своя танц в паметта. Неповторимо е да имаш до себе си спътник в пътуването, да усещаш ритъма на емоциите му, когато възприемате по един и същ начин пейзажа, събитието, времето. Аз имах това богатство, усещах до себе си присъствието на сина ми, което даваше цвят на видяното. Виждах удовлетворението му от възможността да ми предложи това пътуване, в което се изненадвахме взаимно с фотоапаратите в мигове на изумление пред някоя красота, която ни вълнуваше и двамата. Да, синът ми направи от това пътуване една приказка, която ще ме трогва до края на дните ми.

А сега, на път. Ще ми се да бих могла да докосна въображението ви с прелестните кътчета в Шотландия, които плениха сетивата ми – гледах опиянена многобагрените килими от нацъфтели рододендрони, слушах омайните звуци на оригиналните шотландски гайди, докосвах с устни многогодишното шотландско уиски, пих на големи глътки тъмната им бира, поглъщах Шотландия с всяка фибра на моето тяло.

Edinburgh Castle
Edinburgh Castle
Ако преди пътуването Единбург, столицата на Шотландия, беше една абстракция за мен, опознавайки го, ви казвам – сред зелени хълмове и блясък на стичащи се води към ручеи и езерца се издига един великолепен средновековен град, изграден с топъл керемидено-червен камък, който очарова и завладява с атмосферата си. Замъци и елегантни съвременни тераси се преливат без да нарушават хармонията. Старинен Университет, основан в 1583 година съперничи на най-красивите сгради, които съм виждала. Каменното тяло на Bank of Scotland, основана през 1695 и днес е солидно убежище за парите на шотландците, над която се вее шотланското знаме. През 1707 год. Англия принуждава Шотландия да подпише Акт за присединяване и стават едно политическо цяло. Богатите шотландци се преместват в Лондон, а средната класа и бедните започват незабавно борба за независимост. Сред многото забрани, наложени на шотландците, за да се подтисне тяхното национално самочувствие, е забраната мъжете да носят своето традиционно облекло – прословутите шотландски полички. През всичките години на подтисничество, шотландците упорито носят своите полички и днес по улицата, в заведенията и държавните учреждения поличките са повече от панталоните. И повярвайте ми, те с нищо не накърняват шотландската мъжественост. Единственият ден, в който абсолютно всички шотландски мъже обличат панталони, това е денят, в който Чарлс си позволява като суверен да се препаше в шотланско облекло.

В старинен замък в Единбург се съхранява Stone of Destiny (Камъкът на съдбата), символ на шотландската независимост. Откраднат от английския крал Едуард I, той дълги години лежал в Британския музей. През 1996 год. с официална церемония е върнат на Шотландия и сега е експонат в замъка. Не вярвайте – казва гидът, откраднаха копие, оригиналът е дълбоко скрит и ще се появи когато Шотландия добие независимост! Вярваме и ще доживеем! Не посмях да проявя съмнение. Нали всички живеем с надежди...

William Wallace Monument
William Wallace Monument
Най-известният национален герой е sir William Wallace, наречен пазачът на Шотландия. Паметникът му е впечатляващ – 67-метрова кула, която съхранява двуметровата му сабя и други експонати, които оцветяват историята с прословутата победа над английската армия през 1869 год. на Стърлинг Бридж. Построен е не само с дарения на шотландските патриоти, но и с дарения на много свободолюбиви европейци, които са били против доминиращото английско влияние. Един от дарителите е Джузепе Гарибалди. Аниматори, облечени в старинни доспехи, предизвикват туристите на двубой с огромни копия на оригиналната сабя на Уолас. И мога с гордост да кажа – победих един аниматор само като се опитах да размахам тежката за мен сабя и той, да не повярваш, се струполи бездихан на земята. Само очите му се смееха и предизвикваха на двубой сина ми.

Mel Gibson as William Wallace
Mel Gibson as William Wallace
И тук, една малка клюка. Холивудският актьор и продуцент Мел Гибсон, вдъхновен от образа на сър Уилям Уолас, създава филма Brave Heart (Смело сърце). Този филм изиграва ролята на взрив. Туристи от цял свят се стичат да видят кулата-паметник на шотландския герой. Малкият до тогава паркинг за около 15 коли почти винаги стоял полупразен. Туристическият бум принудил общината да разшири паркинга до 500 паркоместа, които не стигат и вече се мисли за ново разширение, в което да се включат и ресторант и мотел. Нов паметник на героя се появил през 1997 год., но приликата с актьора Мел Гибсон вбесява националистите и многократно паметникът е оскверняван с надписи и многоцветни маркери.

Отдадох нужната почит към този национален герой, но имам различно от шотландците-националисти отношение към холивудския актьор. За себе си той е търсил и намерил подходяща тема за филм и съвсем непреднамерено е създал туристически интерес към това свещено за шотландците място. Според думите на възрастния аниматор, когото победих в двубоя, след излизането на филма по екраните, градчето е разцъфтяло икономически. Ако преди филма сър Уилям Уолас е бил само национална гордост, позната на малцина, то сега той е световна известност, която привлича хиляди туристи, което на чист финансов език значи – хиляди финансови инжекции за една иначе замираща икономика. И така, възхвала на сър Уилям Уолас – пазачът на Шотландия.

Rosslyn Chapel
Rosslyn Chapel
А ето и един друг феномен, когато едно произведение на изкуството прави от незабележимо малко населено място обект на световния туристически интерес. Rosslyn Chapel – малка църквичка край село Рослин. Ако не всеки е чел многокритикуваното произведение на Дан Браун Da Vinci Code, то почти всеки е чул за този роман или гледал едноименния филм. Възхитих се от красивата малка църква, иззидана от камък сред пищно зелена хълмиста местност край старинно гробище, където от векове, необезпокоявани, спят шотландци. Бежово-кафяви зайчета се прескачаха край обраслите с мъх вековни камъни. Огромни дървета, разперили клони покриваха част от небесния свод. Приказно красиво и потайно. Ветрове и дъждове са разяждали камъка на църквичката. Днес тя е покрита с метално скеле, което поддържа голям покрив над купола й. Не знам дали Дан Браун е предполагал каква финансова инжекция неговото произведение ще направи на това забравено от бога място. Туристите се тълпят, огромни опашки от любопитни хора, дошли от всички крайща на света да търсят кода на Да Винчи. И аз бях една от тях, и аз търсех извечното мъжко начало, пронизващо женския символ. Вътрешността на църквата е смайващо красива. Изящна каменна дантела се спуска от тавана, подпрян с няколко каменни колони, чиято резба предизвиква възхищение– толкова нежна и почти прозрачна, че да не повярваш, че е от камък. Вече гледала филма, аз бродех от колона на колона, с очи опипах сантиметър по сантиметър всеки камък ... и не откривах търсения знак. Слязох в подземията, където ме лъхна плесента на вековете, където влагата просмукваше камъните. Знакът го нямаше... Синът ми помогна на светия отец да пренесат една хоругва в най-дълбокото подземие, откъдето се върна със сияйно лице. Не, каза, няма никакъв саркофаг на божествената, както е показано във филма, но видях един толкова старинен великолепен шкаф, че сигурно е бил притежание на фамилията Сен Клер, построила църквата за собствената си епархия.

Rosslyn Chapel
Rosslyn Chapel
В църквата на туристите е забранено да снимат, но ние не бяхме туристи, а смирени богомолци. Дори бяхме поканени да споделим закуската на миряните, но отказахме от страх да не бъдем въвлечени в разговор, който да разкрие нашето религиозно невежество.

Забравих да кажа, че ние със сина ми не изчакахме в 10 часа туристическата лавина да нахлуе в църквата. В ранни зори коленичихме смирено на утринната литургия, събрала шепа местни хора и малка група от вярващи, пътуващи поклонници. Това ни даде възможност да разгледаме църквата спокойно. Макар и безбожници, коленичихме смирено пред божия служител и получихме ведно с благословията му и глътка от кръвта на Исус и троха от тялото му. Усетих слаб полъх по лицето, сякаш духът на Света Мария-Магдалена, който сигурно бди над това свещено място, идваше да ме увери, че легендите имат живи корени. И без да има саркофаг, и без другите знаци, показани във филма, атмосферата в тази църква покорява.

Lake District and Distractions
Lake District and Distractions
Загърбиш ли Шотландия, попадаш в най-красивата част на Англия. Пътят, наречен Lake District and Distractions лъкатуши по течението на река, разливаща се в многобройни езера, в които величествено плуват грациозни лебеди. На всеки завой се открива нова гледка и всяка една от приказна по-приказна. И малки къщички, барчета, пъбове, магазинчета – всичко в стар английски стил, обрасли с брашлян, пълзящи рози и диви лози. И езерата, малки и големи се преливат едно в друго и нямат свършване. Никога в живота си не съм виждала толкова лебеди, чиято грация и величие те карат да спреш край пътя и дълго да стоиш на брега омагьосан, и да не вярваш, че през месец юни няма вечер. Денят се задържа дълго-дълго, почти до 10 часа вечерта, за да се превърне в светла нощ, в която сенките на дърветата и контурите на къщите се открояват тайствено на небесния свод. Трябва само да затворя очи и да се понеса като призрак в тихия сумрак. Място, на което се раждат легенди....

Robin Hood Bay
Robin Hood Bay
И друго феерично място – заливът Robin Hood Bay в Северен Йоркшир. Викингите основали това рибарско селище и през 1536 година имало само 5 рибарски къщи. В края на 19 век къщите били около 130 и днес едва ли са повече. Казват, че някога рибарите хранели туристите, днес туристите хранят рибарите. Атмосферата в залива няма нищо общо с легендата за Робин Худ. Заварихме стотици музиканти, седнали кой на каквото намери в това чаровно местенце, настанило се на надвисналата над морето скала. В малкия пъб китаристи нежно докосваха струните и хора от всякакви възрасти задушевно пееха старинни песни. На уличките, стръмно спускащи се към океана, имаше магазинчета с 2-3 кв.м. площ, градинки за едно цвете, бирарии за четирима правостоящи. Всичко беше миниатюрно на тази скала на 550 метра надморско равнище. Миниатюрно и прелестно, и омайно. Седяхме на пейка над огромната бездна, в която се разбиваха мощните вълни на прииждащия океан. И страшно, и неповторимо, и магично. Разтворила широко очи, исках да погълна целия този приказен свят, да го запазя за себе си. Мисля, че успях- само като си помисля, и чувствам как в мен се надигат същите чувства, усещам бриза, олекотявам и а-ха, ще литна в бездната. Мамо, мамо, върни се на земята – очите на сина ми се смеят и знам – моето удоволствие е и негово. О, миг, постой, поспри, ти толкова си хубав.... Отнасям със себе си дъха на океана, вкуса на омара от нашите сандвичи, приказната атмосфера на музикалния фестивал. В душата ми винаги ще светят искриците от очите на сина ми, щастлив, че ме е впечатлил с наследството на викингите.

Withby
Withby
Здрачът ни застигна в градчето Withby сред развалините на абатство, строено през 657 година. Някога това абатство е бил значим за времето монастир. Драматичните му руини, заобиколени от потъмнели надгробни камъни, гледат към Северно море. Не знам защо, тръпки полазиха по тялото ми. Струваше ми се, че призрачни сенки се лутат сред камъните. Вятърът носеше подозрителни шумове. Чувах спотаени стонове и странни въздишки. Потреперих. Не бяхме сами сред това мъртвило. Имаше нещо, имаше някой...Претовареното ми въображение рисуваше мрачни картини. Знаех, че тук, в църквата St.Mary’s Church се е снимал филмът Дракула. Стиснах ръката на сина ми. Този жест ми подейства успокояващо. Сега можех да погледам и градчето, легнало в подножието на абатството. Голяма фрегата навлизаше величествено в защитеното от прибоя пристанище. На кея няколко пъба стояха с отворени врати. Хора влизаха и излизаха, не се задържаха дълго. Една-две бири на крак. Да, в английските пъбове не се яде, само се пие. Живите си живееха необезпокоявани от духовете на предците си. Напуснах това красиво и злачно място с облекчение.

Liverpool
Liverpool
Всеки ден ми носеше нова програма. За Ливерпул пътувах сама с влак от Сент Хеленс, където се намираше архитектурното бюро, в което беше командирован синът ми. За мен Ливерпул значеше преди всичко Битълс, но така и така бях в града, защо да не видя и други забележителности? Купих си обходен билет за туристическите автобуси Hop on - Hop off, от които можеш да слезеш или да се качиш на която и да е спирка по туристическия маршрут на града. Бях си набелязала няколко обекта, единият от които беше Църквата на всички религии. Бях изумена от гигантските й размери. Бях смаяна от златото, изляно в десетки склуптори, изобразяващи моменти от библията. Огромна камара от камъни, бетон и желязо, наречена божий храм. Кощунство с бога. Милиони, а вероятно и милиарди са хвърлени в тази безвкусна грандомания, на която туристите хвърляха по един разсеян поглед и бързаха да напуснат усойното място. И нищо божествено, и никаква атмосфера, която би те накарала да коленичиш и да славиш бога. И ако все пак го има този единствен бог на всички религии, би трябвало с мълния да разруши това светотатство, с парите на което могат да се нахранят гладните по целия свят. Възмущението ми беше, и е, безгранично и никой не може да ме убеди, че такъв дом е нужен на който и да е бог.

John Lennon statue <br />(Mathew Street - Liverpool)
John Lennon statue
(Mathew Street - Liverpool)
За щастие имаше какво да се види в Ливерпул. Старите докове, превърнати в музеи, ресторанти, магазини, сергии за сувенири, отнемат време да се разгледат. Гледаш, обхождаш и не успяваш да видиш всичко. Е, все пак най-главното е музеят Beatles Story. Спускаш се по стълбите и влизаш в каверната. Всичко е нагласено, като истинско, тук подиума, там бара, тук китарите, там наметната дреха или разпилени партитури. И Битълсите пеят ли пеят от колонките....Като истинско, да... ама не е. Чакам с нетърпение вечерта, когато ще се срещнем със сина ми и ще отидем в истинската каверна на 31 Маthew Street. За моя приятна изненада Джон Ленан, в цял ръст, се беше подпрял на стената на каверната и ни очакваше като скъпи гости. Даже се фотографирах с него, да ме има за спомен. Вярно, не ми подаде ръка, но аз го погалих и усетих колко студен беше бронзът, от който е излят. Когато и да отидете, той ще ви чака все така гостоприемно. Човекът, който прекъсна песента му, отдавна е забравен, макар че извърши злодеянието, за да бъде запомнен. А Джон Ленан продължава да пее... Влязохме в каверната. Беше истинска, не като музея в доковете. В тази можеше да се пие, да се гледат образите им, да се слушат песните им, да се докосват инструментите им, но ... Истинската каверна, от която са тръгнали Битълсите е точно отсреща на уличката, притихнала, със завинаги затворени врати... И все пак докоснах се до Битълсите, чиято музика тайно слушах в младостта си. Докоснах и стената Wall of fame, на която са подредени златните дискове на групата. Разходих се и по уличките на стария Ливерпул, където са се разхождали и те, гледах красивите сгради, които са гледали и те и вечеряхме в ресторант, в който са вечеряли и те. Мога ли да искам нещо повече?

Manchester City Hall
Manchester City Hall
В Манчестер, градът на Том Джонс и Джон Левис, направих същото. Купих си билет за автобусите Hop on – Hop off и обиколих града. Спирах тук и там, гледах, възхищавах се и... бях впечатлена от общината на Манчестер. Не административна сграда, а музей. И отвън да гледаш сградата, и от вътре – все е музей- склуптурни бюстове на администратори, поети и певци от древни времена до наши дни. И картини, и дърворезби и съклописи, и стенописи и..и... Ако си дошъл по работа в общината и си запалянко като мен, можеш и да забравиш за какво си дошъл. И снимах, разбира се. И за първи път в моите туристически одисеи бях помолена учтиво да попълня формуляр, в който освен всичките ми граждански данни трябваше да подпиша и декларация, че няма да употребя моите снимки с търговска цел. Подписах и снимах. Е, сега, ако искате да видите снимките, заповядайте у дома.

Trafford Centre
Trafford Centre
Впечатли ме Trafford Centre, най-големият търговски център в Европа, построен през 1998 година и разположен на площ от 3000 декара. Огромна трикуполна постройка, в която магазините са наредени от двете страни на един коридор дълъг 4 км. Така нареченият Мамут на търговията има паркинг за 10 хиляди коли. Всички световно известни марки имат тук магазини. Неизброими са ресторантите и разните фаст фуд, обединени в гигантски комплекс, наречен The Orient. Не липсва и специална China Street, с множество китайски ресторанти. Ако сте преситени от пазаруване, гледане или ядене, можете да отидете на театър, на кино или да поплувате в басейните. Разходете се и във фестивалното селище или се отбийте в казиното. В този Храм на изобилието нищо не може да ви липсва, освен физически сили. И да искате, не можете да видите всичко. А всичко да видите, просто не си заслужава. Стоки, стоки, стоки... и народ, народ, хора от всички националности и всички цветове на кожата. Не, повече не искам да виждам магазини!

Shakespeare Birth Place <br />Stratford Upon Avon
Shakespeare Birth Place
Stratford Upon Avon
А сега ще ви разкажа за града, в който вълнението ми взе връх и се разплаках като малко дете, което е получило най-големия подарък в живота си. Градът на Шекспир – Stratford upon Avon. Градът е известен с много неща – с университети и университетски регати, старинни църкви и музеи, пресича се от канала, дълъг 3000 км, по който плуват невероятно дългите летни вили-лодки на англичаните. За мен обаче Стратфорд на Ейвън беше само Шекспир. Като ученичка и студентка, четях и препрочитах по няколко пъти произведенията му. Учех монолозите на известните му драми наизуст. За мен Шекспир беше и си остава най-големият връх в драматургията. Боготворях го, боготворя го, но никога, дори и в най-дръзките ми блянове, не съм мислила, че някога ще мога да стъпвам по земята, по която е стъпвал той. Застанала пред старата му къща на улица Henley Street (една от петте, принадлежали на членове от семейството му) не можех да удържа вълнението си. Бях извървяла голямата част от моя житейски път, получих в живота повечето неща, за които бях мечтала, учила, работила. Посещението в къщата на Шекспир беше свръх подарък. Сълзите течаха неспирно. Синът ми не очакваше такава реакция и ме гледаше учуден. Мамо, ако знаех, че ще ти е толкова тъжно, не бих те довел тук! Какво разбираше той! Ставаше нещо с мен, което не можех да обясня нито на него, нито на себе си. Бях се доближила до нещо съкровено, което нямаше име и не можеше да се опише. Вълнение от докосване с нещо извън обсега на разбираемото. Екстаз, какъвто изпитва истински вярващият пред видението на своя бог. Бях в къщата на Шекспир! И няма значение автентичен ли е столът или подът, или разните други подробности. Минали са 500 години, а духът му е тук, на земята, докосва ме, думите му звучат в ушите ми все така правдиви и съвременни. Какво значение имат вещите? Подът е от каменни плочи, изкорубени от краката, които са ги тъпкали векове. Видно е, че те наистина са автентични. В градината са засадени цветя и зеленчуци, каквито по различни поводи са споменавани в произведенията му. Чайни жълти рози се вият по белосаната стена. Слънчогледи поклащат глави към юнското слънце.

Holy Trinity Church (Stratford)
Holy Trinity Church (Stratford)
В ранна утрин посетихме църквата Holy Trinity Church, в която се намира гробът на Шекспир. Вече с опита от Рослинската църква избегнахме туристическите тълпи, като отидохме на ранната литургия заедно с еноряшите. Седяхме на дървените скамейки, слушахме двамата свещенници, които говореха на съвременен английски за смисъла на живота. Думите им влизаха лесно в душaта, защото бяха разбираеми. (Мисля си, кога най-сетне и в нашите православни църкви ще отпадне черковно-славянското песнопение и ще се заговори на разбираем съвременен език?) И тук получихме благословия и кръв от кръвта на Христос и троха от тялото му. Бях наистина благословена! За мен беше важно да докосна плочата на гроба. След службата помолих да пристъпя оттатък въженцето, което ме отделяше от гроба. За мое щастие свещеникът кимна положително с глава. Коленичих на студения камък и го погалих с ръка. Върху камъка е написано:
Good Friend, for Jesus sake forbear
To dig the dust enclosed here:
Blessed be the man that spares these stones
And curst be he that moves my bones.

(Кощунство е да се преведе това послание към идващите поколения, но общият смисъл е: Благословен е всеки пощадил надгробния камък и проклет е всеки, който би дръзнал да мести костите му.)

Бяхме съвсем близо- Шекспир и аз от двете страни на камъка. Не знам минути ли са минали или часове. Знам, че се докоснахме, аз благовейно, Шекспир благосклонно.

Holy Trinity Church (Stratford)
Holy Trinity Church (Stratford)
Разгледах църквата. Как са могли да строят така преди повече от 5 века? Величествено, и красиво, и уютно? Как всичко стои, макар и патинирано от времето? Огромни сводове, арки, склуптори, иконостаси, дърворезби. И бюст на Шекспир, зареял поглед в бъдното. И документи. Документ за кръщението на Шекспир, документ за бракосъчетанието му, документ за смъртта. И атмосфера, която те предразполага да мислиш за непреходното. И се чувстваш възвишен. И се чувстваш богоподобен. И знаеш, че животът е безконечен. Онова там, в отвъдното, е само друго измерение. Пак те има! Трябва ми много време за да видя всичко и всичко не мога да видя. Настъпва часът на туристическата лавина. Излизаме от църквата едновременно със русия свещеник, който беше хвърлил расото, облякъл риза и дънки и като ни кимна с глава, се отдалечи към изхода. Обицата на ухото му се поклащаше в ритъм с походката му. Да бях го срещнала случайно на улицата, не бих допуснала, че е свещеник.

В градината на църквата има огромни дървета, изкривени от времето и ветровете. Защо човекът има толкова кратък живот на земята, а дърветата живеят векове? Ето тези тук, Шекспир ги е докосвал с ръка, както сега аз ги докосвам. Какво ни състарява нас, хората? Емоциите? Може би дърветата живеят дълго защото не мислят, не чувстват, не се раздават. Не си задават въпроса : Да бъдеш или не... Не, не бих искала да се преродя в дърво...

Royal Shakespeare Theater
Royal Shakespeare Theater
Разхождаме се пеша край бреговете на реката Ейвън. Водата е кадифена, нежни вълнички браздят повръхността. Дърветата в шпалир ограждат бреговете и клоните им се спускат ниско, сякаш пият вода от реката. Безгласни лебеди, извили грациозните си шии, се носят величествено по водата. В средата на известните градини Bancroft Gardens реката и Stratford Canal се сливат в едно. Строежът на канала е започнал през 1700 година и сега хилядите му километри служат за евтини комуникации между градовете. Освен за бизнес, каналът е прекрсно място за почивка. Бях очарована от дългите лодки-кораби-вили. Честна дума, не знам как да ги нарека тези подвижни къщи, които плуват по канала и са летни резиденции на много англичани. Плуват си хората заедно с къщата, а тя е дълга 10-12 метра, тясна 2.50 метра. На покрива си имат саксии с цветя и подправки. Кучето и котката кротко си лежат край шезлонга на собственика. Летуване мечта. Спират където поискат, връзват къщата за дирека на брега, яхват колелото и отиват на пазар. Застуди ли или свърши ли отпуската, паркират къщата в специални охраняеми пристанища и чао, до следващото лято. Завидях им. Поприказвах с едно семейство, с други си помахахме с ръка. Щастливо плaване, шастливци!

Royal Shakespeare Theater
Royal Shakespeare Theater
Да си в Стратфорд и да не посетиш Шекспировия театър Royal Shakespeare Theater е тъжна работа. Гледах го отвън, снимах го, въздъхнах и... продължих. Не можеш да имаш всички лакомства в една чиния!




York Minster
York Minster
Накратко за два не големи градове, чиято атмосферата ме плени – York и Chester. Исторически центрове, и двата са основани в първото столетие след Христа. Йорк е разположен в северен Йоркшир, където се сливат двете реки Озе и Фос. Очарова ме архитектурата в предвикториантски стил. Черни подпорни греди контрастират с бялата мазилка и чертаят мозайка от триъгълници. Видяхме няколко роти войници, маршируващи с бойно оръжие в ръце. За моя огромна изненада, отиваха на църква. Водеше ги един капелмайстор, чийто ръст беше около 2.50 м. Снимах се с него, главата ми стигаше до лакътя му. А църквата – за нея нямам думи. York Minster – така се нарича най-голямата готическа катедрала в Европа. Струва си да се види. Огромна, но в същото време уютна, разделена на множество сепарета, в които можеш да потърсиш душевен покой и контакт с бога, в когото вярваш. Йорк – това всъщност е стара Англия, където традициите не се променят с векове. Видяхме сватба. И булката, и сватбарите вървяха пеша към църквата с едно спокойствие, с каквото са ходили и предците им. Да завидиш на самочувствието и на умението им да бъдат едновременно съвременни и в същото време дълбоко традиционни.

Chester ( England )
Chester ( England )
Честер е малък град, разположен на границата с Уелс. И тук туристите се захласват по старинните къщи, някои от които датират от средновековието. Бях впечатлена от една църква, която привлече погледа ми с огромен надпис на език, който не можех да определя. Открехнахме масивната порта и се отзовахме в предверието й. Посрещна ни един не млад човек и ни заговори на език, от който нищо не разбрахме. После последва усмивка и разговор на английски. Той ни разказа историята на църквата. Тя е построена на границата между Англия и Уелс, за да не се забравя, че уелсци имат келтски произход, култура и език, различен от английския. Съжалявам, каза мъжът, но избягвам да говоря на английски, правя изключение за вас. Въведе ни в малка стаичка, където група уелсци говореха тихо на своя език. Показаха се приятно изненадани, че в Честер има и туристи, които се интересуват от Уелс. Почувствах настроението им. Толкова малък народ, едва 3 милиона на площ 20,779 кв.км., под английско влияние от векове, с огромна национална гордост. Достойни за възхищение!

Много неща видях, и много емоции изживях във Великобритания, която в себе си нарекох Зеленият остров, така смайваща беше зеленината през юни. Незабравими остават тучните пасбища, изпъстрени с дългоруни бели овце, които пасяха неохраняеми сред огромните зелени поляни, оградени с каменни зидове. Хиляди километри каменни зидове. Като казвам зид, не разбирайте, че са зидани. Никаква спойка, просто камъните са подреждани един върху друг и ги крепи само тежестта им. Кой и кога е успял да нареди тези каменни стени? Векове наред камъните са събирани от полетата, подреждани и служили за граница между отделните имения. В този каменист остров камъните са намерили своето призвание и днес са огради, граници, стобори, пазачи. И никой не дръзва да ги прескочи, защото частната собственост е табу. Овцете, все още неподстригани, тежки в дългите си руна, се юрват в обратна на камерата ми посока. Не искам да ви крада, искам само да ви снимам! Уви, извиках го на български, а те си бяха чистопородни английски овце и не разбраха моя зов.

Град Сент Хеленс беше моята резиденция във Великобритания и съответно изходна и крайна спирка на моите пътешествия из острова. Малък град, известен с най-добрия английски отбор по ръгби и с прочутите английски пещи за стъкло. Любопитството ме заведе в една огромна леярна, сега превърната в музей. Многоцветни багри се преливаха в стъклените отражения. Демонстраторът на дълъг стик майсторски въртеше гореща топка, току-що извадена от пещта и за няколко минути я превърна в прекрасна ваза. Предложи ми я, но на лавиците стояха коя от коя по-красива и... излязох с празни ръце и пълна душа. Това, което ме очарова най-много в този малък английски град, беше каналът, който минаваше покрай хотела ни. Мъже, млади и не толкова млади, седяха на рибарски столчета с въдици в ръка. Диви патици плуваха с мънички жълтички патенца на гърбовете си. Водите на канала течаха мързеливо. Всичко изглеждаше нереално идилично - и дядото, който извади риба и с гордост ми я показа, и малкото шарено кученце, което помириса водата и после се отри в панталона ми. Идиличен беше и единственият китайски ресторант в града. В огромен аквариум плуваха героите от рисувания филм Finding Nemo. Докато Немо, баща му и Дора се гонеха сред екзотичните водорасли, собственичката на ресторанта собственоръчно ни сервира една голяма риба, която имаше щастието да бъде изядена от нас.

Особен топъл спомен скъпя в душата си – The little Manoir, малък ресторант на няколко километра от град Сент Хеленс. Сгушен сред огромни дървета, покрили с клони паркинга. На вратата надпис:

Отворено цял ден! Всеки ден! 8 дни от седмицата!

Осем от възможни седем! А вътре!!! Бога ми, едно чаровно местенце край огъня в камината, над която висяха чушки и лук, луканки и кратунки, снопове ръж или жито, и всичко, на което може да завиди всяка селска кръчма. И атмосфера, в която се потопяваш. Атмосфера, която те кара да забравиш другите около себе си, да забравиш света. Бяхме сами, синът ми и аз.

Напуснах Великобритания с огън в душата, който ще ме топли до края на дните ми. Имам на кого да кажа - Помниш ли? И от искрата на спомена се запалва огънят и продължава да гори.

Автор: Анна Цветкова, Canada, Montreal



Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement