Обичаме да пътуваме - споделени впечатления






За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгите: Пътувай с мен, Сърце от камък и Контрасти. Книгите могат да се закупят на личния емейл на Ани - annatzvetkova39@gmail.com, в църквата Св.Иван Рилски - Монреал и книжарница Хеликон - София. Книгите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.


WАYRA – КОСТА РИКА (Обичаме да пътуваме - споделени впечатления)
WАYRA – КОСТА РИКА

Автор: Анна Цветкова (Montreal, Canada)
Категория: Коста Рика



Думата уайра (wayra) значи морски бриз на езика на индианското племе кечуа, което живее в Южна Америка. За мен Уайра всъщност беше училище в град Тамариндо (Коста Рика) на брега на Тихия океан - Wayra Instituto de Espanol . Бях слушала много за екзотиката на тази страна. Наречена Щвейцария на Централна Америка, Коста Рика притежава природа, която не може да остави никого равнодушен. Представете си една планинска верига, която на запад се спуска в Тихия океан, а на изток мие бреговете си в Карибско море. Казват, че ако в ясно време се изкачиш на най-високия планински връх, можеш да видиш едновременно двата бряга и да обхванеш с поглед цялата страна. Малка страна с тропическа растителност, с буйни планински реки, екзоточни животни и птици, с многобройни национални паркове, тя е магнит за туристи от цял свят. (Е, преобладават швейцарци, англичани, германци и малко канадци, другите нации все още не са я открили). Миролюбива, разположена на площ 51 000 кв.км., с население около 4,5 милиона, Коста Рика е единствена страна в света, която няма армия. Привлечена от рекламите, реших да направя поредния си стаж на испански именно там. Мога да ви уверя, че този път туристическите реклами не преувеличаваха - една наистина малка прелестна страна с неповторима девствена природа. Съжалявам единствено, че престоят ми беше само две седмици. А за две седмици какво по напред – да ходиш на училище или да обикаляш страната? Много научих, малко видях и оставам неудовлетворена. Не се учудвайте, ако разберете, че съм повторила обучението си. Не заради езика, а за удоволствието да поживея още малко на топло, красиво и спокойно място.

Постройки и навеси се гушат<br /> в екзотична растителност
Постройки и навеси се гушат
в екзотична растителност
Уайра Институт е в същност малко частно училище, разположено на сто метра от плажа на Тамариндо. Постройки и навеси се гушат в екзотична растителност. Класните стаи са построени така, че са отворени към пространството и заниманията се провеждат под покрив, но в същност си сред природата. Разноцветни птички кацаха на близките клони, ръка да протегнеш и ще ги хванеш. Едри игуани пропълзяваха над главите ни. Веднаж видях един порк-епик (тропически таралеж) как сви наежените си бодли, преди да се промъкне на покрива на близкия навес. Ах тези навеси! Имах удоволствието първата седмица да уча под единия от тях. Представете си големината на една нормална класна стая. Няма стени. Четири колони поддържат ламаринен покрив, от който се спускат палмови листа. Под него лениво се въртят перките на огромен вентилатор. Маса, столове и черна дъска в дъното. Въздухът свеж, погледът ти бяга от черната дъска към многоцветните багри на заобикалящата те растителност. Неповторима приказка! А в тази седмица и учителката беше перфектна! И когато всичко е повече от прекрасно, думите не стигат за да се опише.

На училище ... до плажа
На училище ... до плажа
Няколко думи за историята на училището. Стар морски вълк, немски швейцарец по произход, се установява в град Тамариндо и край плажа прави ресторант и хотел El capitano suizo в един разкошен парк. Когато децата му стават на училищна възраст, поканва един млад учител от Швейцария да ги учи на немски език. Младият учител среща красива боливийка и както става в приказките, влюбват се, оженват се и решават Коста Рика да стане тяхната страна. На кого от двамата е хрумнала първо идеята да създадат училище на испански език за чужденци, не знам. Знам, че резултатът е повече от положителен. Имаше студенти от цяла Европа, от Щатите и дори от Япония. Заниманията бяха по четири часа първата седмица сутрин, а втората - следобед. Останалото време можеш да използваш както искаш. И щом си до плажа – естествено е да идеш на плаж.

Тихият океан е в непрекъснато движение. Съответно и плажът нито един ден не беше като предишния.

Тихият океан е в непрекъснато движение
Тихият океан е в непрекъснато
движение
Току-що е пълен прилив и докато разбереш вече е започнал отливът. Вълните винаги бяха огромни за радост на сърфистите. Аз, която чух думата сърф едва на стари години, не само че не сърфирам, а винаги търся кротка вода за да се излегна като в жакузи. Е, такова удоволствие нямах. Джапах до колене във водата далеч от удара на прииждащите вълни. Само веднаж имах възможността да се потопя цялата, даже и главата. От изненада дори нагълтах вода. Бога ми, наистина е солена. Та ето как стана това. Бях извървяла почти целия плаж, може би три километра, все във водата, къде до коляно, къде по-дълбочко. Целта ми беше да се доближа до пясъчния хълм, зад който започваше монгровът. Бях почти до кръста във водата. Във високо вдигнатите си ръце държах роклята си и джапанките. Изведнаж нещо ме ухапа за петата, подскочих и паднах по гръб. Водата ме покри цялата и в уплахата си отворих уста и нагълтах бая количество вода. Човек трябва винаги да знае, че колкото по-малко си отваря устата, толкова по-малко беди ще му се случват. Да даваш съвети е лесно, а когато трябва сам да се възползваш от тях е друга работа. Та на въпроса – преди да се опитам да стана, (а и не съм сигурна дали можех да го направя) някакви ръце ме подеха и изправиха на крака. Други ръце събираха около мен плаващите джапанки, рокля и шапка. ?Esta bien, Usted? Две жени ме гледаха загрижено. Me entiende, Usted? За разбиране, разбирах я, но не можех дъх да си поема. Бях зашеметена. Да се удавиш на плиткото, я има, я няма един метър. Можеха да се смеят, но не би. Държейки ме за двете ръце ме изведоха на пясъка. Смотолевих, че нещо ме е ухапало. Alguna cosa me ha picado. Засмяха се. No es nada. Es un pequeno cangrejo! No es peligroso! Малко раче, нищо опасно. Тук ги има много, защото е в близост до монгрова. Че е малко по размери, малко е. Има няма 2-3 сантиметра. И не може да те ухапе, а само те щипва. Ама като е под водата и не знаеш какво е! Така щях и да си се удавя заради едно нищо и никакво раче. После им свикнах на щипането. Така е в живота, веднаж като изпатиш, придобиваш опит. После знаеш как да се оправяш. Че то опитът не се предава, той се придобива.


На плажа тук-там виждах разгънати масички за масаж. Нямах намерение да се подлагам на това удоволствие, но да си поговоря с масажистката беше добра практика на езика. Младото момиче, поради липса на работа, охотно се впусна в разговор. Каза ми, че е от Никарагуа, че е завършила курсове за масаж. В нейната страна няма работа и като хилядите никарагуанци, над 700 хиляди на брой, е намерила убежище в Коста Рика. Няколко масажистки и масажисти са направили вид асоциация и са разгънали масички по плажовете и по хотелите. Разпитвах я на различни теми и тя охотно отговаряше. На въпроса ми често ли посещава родината си, тя направи крачка назад. Да бих могла, не бих стъпила никога там, каза. Принудена съм от време на време да ходя за да изваждам работна виза от костариканското посолство, защото нямам статут на резидент тук. Последния път в моя роден град ми се случи следното. Вървях по улицата сама. Към мен се приближиха две млади жени, на възраст под тридесетина годишни. Застанаха от двете ми страни, едната извади нож и каза: Парите или ... Представяте ли си, бяха две млади жени с нож на сред улицата посред бял ден! Не успях дори да се огледам, грабнаха чантата ми и изчезнаха. Стоях онемяла. В моята собствена страна бях обрана от две жени на моята възраст!... В очите на масажистката виждах още неизживян ужас. Гласът й трепереше. Какво можех да кажа след нейния разказ? Промърморих нещо от рода на съчувствие, а в същност бях потресена. Тя се чувстваше на по-сигурно място в чуждата страна. Има ли мизерия, където и да е по света, няма сигурност. Мизерията озверява...

Mонгрова – гористата местност, <br />която при прилив се покрива с вода
Mонгрова – гористата местност,
която при прилив се покрива с вода
Посетих монгрова край Тамариндо, който започва от плажа и е една от туристическите атракции. Няколко съученици, с моторна лодка и един черен водач, който носеше странното име Олдер, се впуснахме на пътешествие из монгрова – така се нарича гористата местност, която при прилив се покрива с вода, а при отлив оголва корените на дърветата. Тук-там има суша, пясъчни ивици, малки островчета. Монгровът гъмжи от живот. Птици, маймуни, крокодили, раци, големи като шапката ми и дребни като нокът. Олдер водеше умело лодката и от време на време изгасваше мотора. Вижте, ето там! В началото трудно различавахме нещото, каквото и да е то. Гледаме, а не виждаме. Така и пропуснахме няколко интересни обекта, но не се оплаквам. Свикнахме бързо и сами започнахме да викаме – виж, виж крокодила. Ей го там до дънера. Не, не онзи малкия, виж големия. Уф, той се потопи във водата. И как странно, нито пръска вода. Как го прави? Ей там , виждате ли голямата зелена игуана? Мале мила, тя е дълга поне три метра. Виж – скри се в гъсталака. От страх или й досаждаме? Не е от страх – успокои ни Олдер. Тук е тяхно царство, спокойни са. Никой не им причиинява зло. Ама все пак предпочитат самотата си пред туристическия наплив. Засмях се. Животните си приличат с хората – когато са туристи, от любопитство се врат на всякъде. А у дома ли са си, искат спокойствие.

Дългокраките пернати, кацнали на <br />клонче ниско над водата
Дългокраките пернати, кацнали на
клонче ниско над водата
Монгровът е пълен с разноцветни красиви, големи и малки птици. Не запомних нито едно име, макар че стойките и полетите им са запечатани дълбоко в паметта ми. Особено интересни бяха дългокраките пернати, кацнали на клонче ниско над водата. Те протягаха дъгообразните си шии с вперени погледи към блестящата повръхност. Не ни обръщаха никакво внимание. Приемаха ни като зло, без което явно не може. По важно беше да не изпуснат плячката. Спускаха се като мълнии, изчезваха под водата и само след миг излитаха с риба в човката. Мислиш, лесен начин на прехрана? А търпеливото чакане, умението да прецениш точния момент, точността на попадението, силата на мускулите да излетиш изпод водата – това броиш ли го? Така е, когато професионалист си върши работата, си викаш – че то било много лесно. Опитай, за да видиш колко усилия са нужни за да стигнеш до лесното.

Олдер насочи лодката към един бряг и всички слязохме на сушата. В индийска нишка по утъпкана пътека се отправихме навътре в джунглата. По земята забелязах кръгли дълбоки дупки с диаметър не повече от 15-20 см. Не можех да отмина без да знам какво се крие в тях. Оказа се, че са дупки на едър рак, който излиза на повръхността само през дъждовния период. Били деликатес, но за да го опитам трябваше да чакам няколко месеца. Да, но... Явно не ми е писано да опозная вкуса на всички гастрономически вкуснотии.


Пътеката ни водеше към място, от където се чуваше оглушителен гърлен крясък. Крясък не, по-скоро страховито ръмжене. Група туристи, вирнали нагоре глави, наблюдаваха стадо маймуни, които ловко се прехвърляха от дърво на дърво. Няколко женски с малки бебета на гърбовете си безстрашно се хвърляха в пропастта на въздушното пространство и в последния миг, преди да успея да извикам от уплаха, се прехвърляха на друго дърво. Невероятна акробатика. Един от водачите на групата нададе някакъв особен рев и в миг цялата банда отгоре зарева така грозно, че тръпки полазиха по тялото ми. Обясниха, че мъжките от стадото надават този страховит рев – предупреждение, че територията е тяхна и всяко нарушение е причина за кървава война. Слава богу, нямахме намерение да се заселваме в тяхното царство. Подразнихме ги, полюбувахме се на ловкостта им, наслушахме се на рева им и като се наснимахме достатъчно, се отправихме към лодката. Олдер ни беше приготвил изненада - беше нарязал два огромни ананаса, беше отворил хладилна чанта със шишета вода. Сладостта на тези ананаси ще нося на езика си до края на живота си. Ако някога видите надпис Ананас – Коста Рика, не се колебайте. Купете си. Няма по-вкусни от костариканските.

Градът Тамариндо се намира в областта Гуанакасте ( Guanacaste), и в същност е единствената провинция, която посетих. Наречена е така на името на дървото гуанакасте, което тук расте в изобилие и достига до 20-30 метра височина. Обработено, то е многоцветно, с красиви ивици, много твърдо и служи за изработка на известните костарикански мебели. По пътя към град Санта Круз (Santa Cruz) се опитвах да го различа от останалите дървета, признавам, не винаги успявах. В края на пребиваването си се учудвах как не съм могла да го позная, та то е толкова видно, красиво, пересто и се извисява над останалите. Е, да, за всяко нещо се иска време, а за знанието- най-много.

Дървото гуанакасте
Дървото гуанакасте
Не живеех в град Тамариндо. Поради високите наеми в града, училището ни беше наело квартири в околните села. Живеех в село Санта Роза (Santa Rosa) на 8 км. от града при една вдовица заедно с двама други студенти швейцарци – около 50-годишен банкер и 25-годишен младеж. Нашата хазяйка беше заможна жена – наследила от мъжа си- испанец огромна ферма, за която се грижеха работници и се управляваше от сина й. Беше построила къща за себе си и две други постройки за даване под наем. Добре си живееше. Имаше чувство за хумор и веднаж шеговито ми подметна, че можем да си поделим младия й любовник. Беше забелязала интереса, с който го гледам, но не беше познала причините. За първи път виждах чистокръвен майа. Беше никарагуанец, много тъмен, почти черен и с черти на лицето, каквито бях виждала само в изображения на културата майа. Тя, смес от индианка и испанец, достатъчно тъмна за да я нарека кафява, пред него изглеждаше бяла. Беше по-стара от него само с петнадесетина години, но и двамата се държаха като влюбени пубертетчета. Бяха за завиждане. Пък и за гледане с крайчеца на окото. Когато си мислеха, че никой не ги вижда ( или им беше все едно), той трескаво я опипваше. Нощите не им стигаха.

До Санта Круз пътувахме четирима – съквартирантите ми, аз и хазяйката ни с нейната Тойота камионетка 4Х4. По-късно видях, че всички коли са 4х4. Пътищата в Коста Рика го изискват. По този факт представете си какви са. Отивахме на панаир. Тойотата летеше (скорост около 30-40 км.) и подскачаше като козичка по неравностите. Пресичахме поточета, урви, заобикаляхме чукари, тучни ливади, редки и гъсти горички, срещахме ферми, пасища и добитък. Общо взето беше интересно да се пътува и да се гледа през запрашените стъкла. Пътувахме на климатик. Едно заради горещината, друго заради праха, който се издигаше като ядрена гъба и после бавно се стелеше и ни обвиваше в мътна пелена. И така всеки път, когато срещахме или задминавахме някоя кола. Богата на боксит, земята е червеникава и през сухия период се сипе като пудра по крайпътните дървета. Пътуването беше наистина приказно – в един момент всичко изчезва от погледа и докато се мъчиш да прогледнеш през пелената, изведнаж след завоя всичко отново е зелено и спокойно. Така често и на кино не се менят пейзажите.

В града на централния площад заварихме голяма меса-литургия по случай 50-годишния юбилей на някакъв светец. Беше неделя, празник на града. На грандиозна сцена се бяха събрали свещениците от цялата Гуанакасте. Броих до петдесетина и обърках бройката. Голям симфоничен оркестър свиреше класическа църковна музика. Хиляди, не преувеличавам, хиляди мъже, жени, деца смирено стояха и слушаха. Няколко от светите лица произнасяха кратки речи и молитви. Подпирах се ту на единия крак, ту на другия и започнах да се моля – моля ти се, боже, нека свърши по-скоро, че се изморих, а хазяйката не би искала да си тръгнем преди края. Слава богу и моята молитва беше чута. Свещениците бавно слязоха от сцената и тръгнаха во главе на една дълга процесия да обикалят града с портрета на светеца. И още веднаж благодаря ти, боже, че нашата хазяйка не тръгна с процесията, а ни предложи да ни покаже домовете на двете си дъщери. Две къщи, отвън нищо особено, виждаш само решетки. Отвътре богато, артистично и с вкус подредено. И чисто. В едната къща две слугини, в дугата по скромно – само една. Двамата зетьове – професионални музиканти. Купих си дискове с тяхна музика. Попитах хазяйката - могат ли да живеят само от музиката си? Не, не биха могли, ама дъщерите ми имат капитали от баща си. А-ха, бях забравила богатия земевладелец и зестрите на щерките, и фермата, и къщите под наем. (Само, моля, не мислете, че това е ниво на обикновения костариканец! )

Родеото - Monta de Torro
Родеото - Monta de Torro
Най-очакваното събитие в града беше родеото, което тук се нарича Monta de Torro. Не бях виждала родео. Няма нищо общо с испанската корида, която като изключим, че завършва с убийство на главния герой – бика (задължително 6 на брой) е изкуство, танц, спектакъл. Родеото е много опростено. На арената излиза бик, яхнат от смелчага, който се опитва да се задържи възможно най-дълго на гърба на животното. Успява – секунда, две, три, понякога и повече. Десетки млади мъже от публиката слизат на арената и дразнят бика. Той отхвърля ездача си и се нахвърля да боде дразнителите си. И така минута, две, три, младежите тичат по арената, бикът ги гони и ако успее, бодва някого по задните части. После двама конници с ласа хващат бика и го прибират зад оградата. Възгласи, ура, браво, ръкоплясканици. Седя и се чудя за какво. После друг бик. Същото. Секунда- две езда, падане от гърба на животното, дразнене, викане, прибиране на бика. И така петнадесет пъти с петнадесет различни бика. Хората са развълнувани, какво събитие! Оня бик с петната беше много разярен. Видя ли как едва не намуши младежа. А оня дето го стъпка под краката си? Видя ли как си заклещи рогата в стълба и се наложи да му ги режат, за да се освободи? Ами младежа, дето бикът му разпра дънките? Колко е горд. Блазя му. Утре ще показва раздраното на приятелите си. Колко смел е бил и е допуснал бика да го застигне. Както и да го разказвам, не мога да стигна до същината. Различни култури, различни начини за забавление. Общото и в двете култури, моята и тяхната е, че всеки празник завършва с чашка. Арената на родеото беше заобиколена от бирарии. И ние се спряхме да пием по едно. Първото беше за здраве, второто беше да благодарим на хазяйката, че ни доведе на празника на Санта Круз, третото беше... в същност забравих за какво. Помня, че намерихме и още причини за четвърто и пето, и май имаше едно последно за из път. Как се прибрахме в Санта Роза не ме питайте. Не помня.

Плажовете по Тихоокеанското крайбрежие
Плажовете по Тихоокеанското
крайбрежие
Плажовете по Тихоокеанското крайбрежие са много различни. Има и кротки заливи с бял пясък, но те не са ценени много от младежите. Дай им бурен прилив, яростни вълни и сърф. Пясъкът няма значение. Най-често е черен или пепеливосив, едрозърнест и бреговата ивица е тясна. На такъв плаж ни заведе единият зет. Особеното на тоя плаж е, че е хем е общински, хем е частен. Озадачено повдигнах вежди. Така е. Плажът е общински, но общината е раздала по 20-30 метра от плажната ивица на семейства за да се грижат за плажа и да го ползват фамилно. Така семейството на зетя е получило парче от плажа, около 200-250 кв.метра. Оградата започва на около 15 метра от водата, така че всеки може безпрепятствено да се движи по брега, да плува в твои води без да преминава през ограденото ти място. Вътре в това парче земя имаше кладенец със сладка вода. Можеш да си построиш временни бараки, навеси, които стоят целогодишно и се ползват от близки и приятели на семейството. Една млада двойка, не разбрах имаха ли родствена връзка или бяха приятели, къмпираше повече от седмица под навеса на надуваеми дюшеци. Казват, че Коста Рика, единствена в Централна и Южна Америка, има социална политика, грижи се за гражданите си, дава им различни социални придобивки. Не знам колко вярно е всичко, което чух за правителствената политика, но факт е, че диви и трудно достъпни брегови ивици са раздадени за облагородяване и безплатно ползване. Вече две поколения семейството на зетя се ползва с тази привилегия, че и техните приятели и в случая и наша милост – съвсем непознати квартиранти на неговата тъща.

Пристигнахме при отлив. На широката плажна ивица младите се заиграха на волейбол. Аз тръгнах по брега да изучавам околната среда. С повечко любопитство хвърлях погледи през оградите на частните парцели. Някои терени бяха много добре аранжирани. Прилични бараки и малки постройки се мъдреха сред засадена с вкус растителност. Вървях по каменистия бряг, срещах разхождащи се като мен и си мислех. Кой би дошъл на този неуютен каменист бряг, ако не беше раздаден за частно ползване? Какво е представлявал преди тези палми, папаеви дървета и банани да направят зеления пояс, на който се възхищавах? Човешки ръце бяха корегирали природата и създали тази прелест. Забелязах, че приливът идва. Поех в обратна посока. Заварих играчите на волейбол все още неуморно да играят. Водата прииждаше бързо и плажната ивица се беше стеснила. Вълните бушуваха яростно. Сред пенещата се вода видях седемгодишния син на зетя на сърф. Изтръпнах. Баща му и майка му спокойно играеха волейбол с гръб към морето. Наблюдавах детето. То майсторски се носеше по вълните, които го застигаха, заливаха, то изчезваше под тях, появяваше се. Всичко в мен се напрегна. Как е възможно такова безразличие от родителите му? Такава безотговорност да го пуснат сред беснеещите вълни? Само една вълна да го удари, ще потъне като камък. Не издържах, приближих към майка му и попитах с възможно най-спокойния глас. Не се ли страхувате за сина си? Тя се обърна, погледна го и после на свой ред ме попита. Защо да се страхувам? Той от едногодишен плува, от тригодишен сърфира, от какво да се страхувам?

Тя продължи спокойна играта си. Стоях безмълвна. Получих един добър урок. На децата трябва да им се дава свобода за да изработят свой рефлекс за самосъхранение и защита. Родителите не могат да ги асистират цял живот.


Казват, че богат е оня, който не се нуждае от повече. Погледнато така, повечето костариканци са богати. Не се нуждаят от топла вода във банята. Къпят се с чешмяна вода, а темературата й е 27-28 градуса, ако не и повече. Не се нуждаят от големи помещения – те живеят повечето време навън. Селският бар се помещава под едно огромно, ама наистина огромно дърво, чиято корона покрива над 200 кв.метра площ. Казва се Матапало – дърво, което не позволява нищо друго да расте под неговата сянка. Няколко грубо сковани барплота, две-три маси и няколко пласмасови стола. Бутилка газ на стойка, на която в огромен казан се пържат заедно платани (знаете оня вид банани, дето са за готвене) и пиле. Сервират се на парче хартия, когато пласмасовите чинийки са кът. Е, на мен ми предложиха и пласмасова вилица, която гордо отказах. Защо да се хаби. И аз мога като другите – пипвам парчето с два пръста и бързо го пъхам в устата. Колкото по-малко време го държа, толкова по малко микроби ще полепнат, нали? Какво трябва повече? Бирата, разбира се, бирата. Има я. И тук трябва да добавя – хубава бира, костариканско производство. Има и един лукс – екран, на който се прожектират кариоки и който е пийнал достатъчно, може да попее. Не пропях, не защото бирата ми беше малко, а защото по природа съм музикален инвалид. Ама и с този дефект животът ми тече, не се оплаквам. Пък и колцина знаят за тази инвалидност?

На петдесетина метра от нашия бар на импровизирана естрада, върху каросериата на един камион, поставяха микрофон и видях 15-20 души да се тълпят около него. Ще трябва да идем да видим какво става там, казвам на моя съквартирант банкера, с когото кротко си пийвахме биричката от шишетата. Бяхме спестили две хартиени чаши. Не ходете, намеси се един мъж до нас. Там се събират евангелистите. Сега ще почнат да крещят и да молят бога да ни погуби, защото пием, ядем месо, смеем се. Не беше се доизказал и микрофонът вече бълваше крясъци с такава сила, че ушите ме заболяха, пулсът ми се увеличи. Ама защо крещят така неистово като луди? Колкото по силно крещят, толкова по голяма е вярата им в бога. Не можех да повярвам, че тези дивашки крясъци са молитви към бога. Навъдиха се едни секти, не знаеш вече кой е луд и кой не, с въздишка каза съседът. Разни мисионери идват все от горе. Той посочи с глава на север. Разбрах, не падат от небето, а идват от Щатите или кой ги знае от къде. Бирата ми остана недопита. Ами ако Господ чуе молитвите им да изтреби всички пиещи? Крещяха неистово до сред нощите. До зори не мигнах.


Училищен автобус минаваше сутрин и ни откарваше до училището. Вечер се връщахме с обществен превоз. Автобусът, който се напълваше в Тамариндо с разнолика тълпа – работници, хотелиерски служители, ученици, хора ходили на пазар, постепенно се изпразваше по селата и до наше село стигахме десетина души. Обикновено се прибирах заедно с банкера, защото другият съквартирант-младежът до късно обикаляше многобройните барове на Тамариндо. Казваше, интересно било. Проституцията била законна и медицински наблюдавана. Въпреки това баровете не били съвсем безопасни. Не липсвали емоции. Всякакви типове се навъртали. Случвало се мадамата да те поведе уж към спокойно място за секс изяви, а в същност отвън те причакват, обират те или ако много се дърпаш, могат и да те попречукат. В същност не за баровете иде реч. Те никъде по света не са били в полето на моите интереси. Ние с банкера предпочитахме домашната атмосфера или безобидния селски бар. Хазяйката, щом ни видеше, започваше да готви вечерята. Беше превъзходна готвачка. Сервираше ни храната гореща, току-що приготвена. Употребяваше една подправка (culantro de coyote), която напомня по вкус кориандър, но е по-ароматна и на вид съвсем различна. Да се говори за манджи, които не можеш да опиташ, е безмислено. Думата ми беше за хазяйката. Беше странна смесица от природна щедрост и необясним егоизъм. Двете стаи, които обитаваха швейцарците бяха с пещерни условия. Бяха тъмни, по циментовите стени цъфтяха големи дупки от опити да се прокарат жици за осветлението, което едва мъждукаше. Ни гардероб, ни стол или маса, единствено голямо дървено легло. Първата нощ, когато пристигнах към полунощ, тя ме настани в една от тези стаи. До сутринта не мигнах. От съседната сграда бучеше страховито климатична инсталация. Едно кученце, което видях на другия ден, на ръст не по-високо от педя, цяла нощ неистово лаеше. Било на нейния внук и било стайно кученце, а те го забравили тази нощ отвън. На сутринта, с подути от безсъница очи, казах на хазяйката, че ще помоля училището да ми смени квартирата. Не мога да живея в тези условия. А-а, не е необходимо да казвате на никого, аз ей сега ще ви сменя квартирата. Отведе ме на втория етаж, който разполагаше с две прилични слънчеви стаи, хол с телевизор и баня с душ. Всичко беше много простичко, но приемливо да се живее. Живях сама на етажа. Никога не попитах двамата швейцарци как понасят условията в техните спални.

Хазяйката – свидеше й се да дава<br /> под наем хубавите стаи
Хазяйката – свидеше й се да дава
под наем хубавите стаи
Та за хазяйката – свидеше й се да дава под наем хубавите стаи, които вероятно е показала на училищните власти, когато е сключвала договора за студентски квартири. Тъй като аз бях настанена в прилични условия, а двамата швейцарци не се оплакваха, проблемът с квартирата не стана достояние на училищните власти. Не знам дали бяхме прави да си мълчим, но...Така беше. Хазяйката в други отношения беше жена с добро сърце. Една вечер се прибрах със силно подути крака. След вечеря, беше станало традиция да поседим в градината пред къщата, преди всеки да се отегли в стаята си и да побъбрим за изминалия ден. Тя седна до нас, после внезапно скочи, отиде из градината, върна се с някакви зеленяши и изчезна в кухнята. Появи се с леген топла вода, от който се носеше мирис на камфор и нещо непознато. Докато се усетих, тя вдигна краката ми и ги натопи в легена. Клекна ниско и започна да ги масажира. В ръцете си държеше нещо като зелен слузест сапун. Каза – Алое Вера, обелено от кората. С енергични движения тя изтласкваше нагоре събраната течност в стъпалата ми. Слузестата маса на алое вера правеше ръцете й нежни. По тялото ми започна да пълзи приятна топлина. Колко време продължи това удоволствие не знам. Потъвах в унес. Отворих очи, когато усетих, че краката ми се намират на скута й. Тя хващаше един по един пръстите ми и ги изтриваше със снежнобяла хавлиена кърпа. После ме заведе в нейната спалня, просна ме по лице на леглото и силните й ръце масажираха цялото ми тяло. Тази нощ спах без пробуждане до зори. Посрещнах деня с нормални нозе и бодро тяло. И с мисъл как да се отблагодаря.

Колкото и да е странно, бяхме на брега на океана, но никъде не ни сервираха риба. Нито в училищната кантина, нито при хазяйката. Аз си падам манячка на тема морски продукти. На плажа видях обърнати лодки и мрежи до една барака, на която пишеше: Pedro’s, Pescador numero 1. Предположих, че ако сам не продава, то би могъл да ми каже къде да купя риба. Оказа се, че е наистина рибар номер едно! В огромен хладилен шкаф се съхраняваха пресно уловени различни видове и големини риби. За ресторантите са, каза ми. Ама ти говориш хубав испански, от Испания ли си? Засмях се, за първи път получавах такъв комплимент. Беше явно, че ще купя риба, независимо от цената. И купих една червена риба на цена малко по-висока, отколкото в Монреал. Помолих готвачката в училищната кухня да ми я приготви. Когато миризмата се разнесе наоколо, всички надигаха глави в посоката на уханието. Неколцина се вкупчиха пред дъската с менюто. Там естествено нямаше написано меню с риба. Пред бара вече се редеше опашка. Когато готвачката се появи с димящата чиния и се отправи към мен, групата я последва с поръчки за същото. Няма да описвам разочарованието, което се изписа на лицата на всички. Рибата беше примамлива. Върху позлатената й кожичка беше изсипан задушен лук, чесън и червена чушка. Мога да ви кажа също, че беше и повече от вкусна. Уви, апетитът ми секна внезапно. Усещах завистливите погледи, които съпровождаха всяка моя хапка. Трудно преглъщах. Още повече, че нямаше нито чаша бяло вино, нито шише бира. Нали знаете, че бяла риба не се ли полива с бяло вино или бира е отровна! ( Хей, да не вземе някой да повярва!) Отяде ми се и върнах чинията едва преполовена. Разбрах, че в един колектив индивидуалните изяви не са за препоръчване. Не можах да изпълня и обещанието си към Педро рибаря – след ден-два да купя друга такава риба.


Обичам морските плодове, но също с такава стръв се нахвърлям и на земните. ( Не знам дали е прилично да призная, че съм всеядна. Малко са нещата, които не обичам!) Ядох до насита ананаси, папая, диня, пъпеши и банани, които хазяйката ни сервираше за закуска. Само плодове и кафе! Много здравословно. Плодовете, които най-много обичам – манговете, сега едва цъфтяха. Огромните дървета с едри китки жълтеникави цветчета растяха навсякъде – по дворовете, по улиците, в манговите градини. Гледах ги жално. Хазяйката каза, че узряват през април и някои сортове са големи като човешка глава... И били сладки-сладки- тя облизваше устни с език. Можех да й вярвам. За съжаление до края на моя престой станаха големи колкото яйце. Не ставаха за ядене. Друго дърво привличаше вниманието ми. Мангови дървета бях виждала в Куба, но това дърво ми беше абсолютно непознато. Високо 4-5 метра, с много тъмнозелени листа, то също беше покрито с гроздове дребни цветове. За щастие няколко плода бяха подранили с узряването си и успях да ги опитам. Самият плод с камбанообразна форма, с големина на детски юмрук и жълто-оранжев на цвят, е пълен със сладък сок. Интересното е, че семката му, есовидно извита черупка, расте извън него, прикрепена на мъничка дръжка отдолу. Така приликата с камбана е пълна, сякаш езикът на камбаната се подава. Повечето хора по света не познават плода, но ядат ядката с удоволствие. Опечена и обелена от черупката тя се продава под името кашу (cashu). Кой не е ял от тези ядки? Когато микробусът ме водеше по обратния път към летището в някои дворове успях да зърна дървета в напреднала фаза на узряване. Ярките жълто-оранжевите плодове искряха като лампички на коледно дърво. Природата на Коста Рика е наситена с красота, стига да си отворен да я видиш.


Разделях се с Коста Рика с тъга. Обикнах природата й, щедра и пищна. Харесах хората й, обикновени и сладкодумни. Отнасях скъпи спомени от Wayra – Instituto de Espanol. Когато в разговор на френски или английски неволно вмъкна испански думи, знайте, че морският бриз Wayra продължава да гали душата ми.




Anna Tzvetkova, Montreal, Canada
Фотографии - авторът.
Разказът е включен в книгата "Пътувай с мен", която може да се поръча на имейл: ani_tzvetkova@yahoo.com


Preview Large Images




Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement