Емигранти

Писателят Димитър Динев за емиграцията (Българи в Канада)
Писателят Димитър Динев за емиграцията

Автор: от Интернет
Категория: Имигрантски - Европа



Димитър Динев - българин имигрант в
Австрия, писател
Емиграцията е повече от тема. Цялото човешко битие е основано на емиграцията. На човек му е необходимо движение, човек се движи, премества се в пространството. Няма митология, няма мит, в който да няма такова движение. Всеки човек живее с някакъв копнеж, това е основна ситуация на човешкото - да търсиш някакъв по-добър свят, по-добро място. Именно силата на този копнеж променя света, а не толкова разумът. Разумът поставя винаги граници. Затова емиграцията е нещо повече от едно политическо или социално понятие. Емиграцията е фундамент на човешкото, бих казал. Историята за един преход, за едно пътуване я разбира всеки на тая планета, няма значение къде е роден. На слушателите на моите разкази в Мексико например не е необходимо да обяснявам къде е България, какво се е случило, те веднага разбраха за какво става въпрос.

Една индийска преводачка, която превежда моите разкази на хинди, каза, че те много добре пасвали на индийската действителност.

Емиграцията е нещо толкова човешко и толкова фундаментално! Цялата библия е едно голямо движение, като се започне от еврейският народ, който е прогонен от Египет, и се свърши с изгнанието на Исус. В коя да е религия винаги има движение от родното място и връщане обратно в него. Има едно изречение в библията, което винаги много ме е вълнувало: "Човек, който не е живял в изгнание, не може да разпознава доброто от злото."

Човек е пътуващо същество, даже и да остане на едно място, погледът му е насочен някъде другаде. Той мечтае за един друг свят, който сякаш му е бил отнет. То е нещо като спомен от времето, когато човек е бил в рая.

(Из интервю с писателя публикувано в Капитал, брой 4, 22 януари, 2008)

От биографията на писателя

Димитър Динев, писател и драматург, е роден през 1968 г. в Пловдив. Завършва немска езикова гимназия в Пазарджик. През 1990 г. емигрира в Австрия, където учи философия и руска филология. За да се издържа, работи какво ли не: чисти сняг, продава колбаси, сервира, работи по строежи и т.н. Първоначално пише на български, но заради трудностите с превода започва на немски, участва в литературни конкурси. Печели ги и така излиза първата му книга с разкази –“Надписът”, после романът му “Ангелски езици”, който се превръща в една от литературните сензации на 2003-та. Две години по-късно е публикуван и вторият му сборник с разкази – “Светлина над главата”. Динев има три пиеси, поставени в Австрия. Една от тях – “Къщата на съдията” се играе на най-престижната виенска сцена – “Бургтеатър”.

През януари 2008-ма в театър “Сълза и смях” е била софийската премиера на пиесата на Динев “Кожа и небе”, спечелила наградата “Аскеер” за българска драматургия през 2007-ма.

Извадки от интервю за големия австрийски вестник “Куриер”:

В САЩ имигрантът живее с мечтата да се издигне от мияч на чинии до милионер. Съществува ли и в Австрия такъв шанс?

Д.Д. Възможността разбира се я има. Но САЩ са разбрали много по-добре от европейските страни, че е по-евтино да си внасяш добре обучени специалисти отколкото да ги обучаваш у дома. Те също така са наясно, че хората, които идват отвън са изключително силно мотивирани. Те са двойно по-работоспособни.

Значи ли това, че миграцията е важна за пазара на труда на Запада?

Д.Д. Пазарното стопанство живее от конкуренцията. Това важи и за пазара на труда. Имигрантите гарантират безкраен поток от свежи сили, които са нужни на пазара. Това повишава производителността. Брутално е, но щом сме позволили, пазарът да регулира всичко, няма какво да търсим справедливост.

Какво е мнението Ви за глобализацията?

Д.Д. Когато целта е единствено печалбата, тогава глобализацията е скучна и опасна. Но когато допринася за отслабване на национализмите и за разграждане на предубежденията, в глобализацията има и нещо положително. Във всеки случай вследствие на многообразните взаимовръзки днес е много трудно да се открие, кой за какво е отговорен.

Какво бихте направили, ако имате един милион евро?

Д.Д. На теория сме винаги много щедри. Когато богатството стане реално, често пъти се разкриват други черти. Дълги години съм живял много тежко. Днес, когато съм по-добре, мога да помагам на приятелите и на семейството си. Надявам се, това да не се промени и ако имам много пари.

Мислите ли за осигуряването си на старини?

Д.Д. Не е ли по-добре да се радваш днес на живота? Осигуряването на бъдещето помага повече на банките, отколкото на хората. Те печелят добри пари с вярата на човека, че ще доживее до дълбоки старини, когато ще му трябват много пари. Живял съм вече в общество, в което хората от днес за утре загубиха всичко.

Какво си пожелавате за бъдещето?

Д.Д. Мечтая за общество, в което интелектуалните професии да са най-добре заплатените. След като човек прочете една добра книга, той се чувства по начин, несравним с усещането от покупката на два чифта панталони. Учителите, които приучават децата на ценности и добродетели трябва да се заплащат най-добре от всички.

Какво бихте споделили за традиционното свързване на емигрантството с неудържимата носталгия по родината? Има ли я още?

Д.Д. Да, носталгията винаги ще я има, но ако трябва да конкретизираме, става въпрос ето за какво.

Носталгията, според мен е свързана с две неща - с мястото на детството и с мястото, където би желал да бъдеш погребан, мястото на вечния ти покой.

Тъгата по изоставената Родина може да се подсили, ако на новото място си изолиран и самотен, тогава, естествено, влечението ти към онова място, където си имал приятели и топлина е силно.

Но, колкото повече получаваш тук, в чужбина, толкова по-слабо е това чувство. А ако намериш и големи приятели, и любов, и всичко, тогава става едно раздвоение, обаче то не е, да кажем, неприятно.

Тогава се опитваш да обясниш на хората, че се чувстваш и тук като вкъщи, което пък е много положително. Защо трябва винаги да се избира между майка и любима.

Добре, едната ми е майка - България, а тази държава, в която съм сега, ми е любима.

Човек може да обича и двете еднакво – недай, Боже, да не се налага да избира! Но това са екстремни случаи - по време на война би било тежко. И по-добре да не участваш на никоя страна.

А какво бихте споделили като пожелание към българите, които живеят, творят, работят извън пределите на Родината ?

Д.Д. Бих искал да вярват, че човек може да успее и без да има някакви специални връзки. Колкото и невъзможно и трудно да ви се струва понякога, това все пак е напълно възможно. Ако и на мене едно време някой ми беше казал, че ще успея да издам роман, едва ли щях да му повярвам, но сега вече знам, че е възможно.

Романът “Ангелски езици” преразказан в няколко параграфа:

В романа “Ангелски езици” е проследен живота на рода на Светльо и Искрен. Светльо е син на милиционер, на “издялания от просто дърво” Йордан Апостолов. Негов дядо е псевдопартизанинът Светлин, прадядо му е отец Серафим, истински свят човек…

Искрен е син на човек от върхушката, на председателя на окръжния комитет на партията другаря Младен Младенов. Фанатично предан на партийната идеология, дотолкова, че се отказва от родната си сестра, само защото е изселник в Америка, така както ДС изисква от него.

Един от най-светлите образи в романа е образът на баба Здравка - една пълна с енергия жена, здрава и в мисленето си българка, трудолюбива, способна, обичлива, към която Искрен е съдбовно привързан. С нея той ходи на гробището, където баба му говори с дядо му и дъщерите си. Мъртвите са тези, които й дават сили да живее още по-пълноценно и всеотдайно. На гробището Искрен се научава по паметниците да чете. Назад във времето на вълшебното, безгрижно детство, с тревогите и неспокойните години на съзряването и младежките лутания - всичко това в реалността на български социализъм, предпоследното стъпало до комунизма… Какъв ужас цял един народ, милиони хора да имат една обща цел: построяването на някакъв комунизъм.

И така, докато се стигне и до преживяванията и покъртителните случки от емигрантския им живот във Виена – стълпотворение от хора и разноезичие, бъркотия от емигрантски съдби, религии, неразбории всякакви, езици ангелски, но и дяволски мъки.

Всъщност романът започва със случайната среща на Искрен и Светльо пред гроба на Миро. Миро и той е от нашия полуостров - Балканския, от Сърбия. Той има внушителен паметник от мрамор, с крила на ангел и мобифон в ръка в Централните виенски гробища, в тая част, където са погребани значими политици, писатели, заслужили дейци на културата. А Миро е едър бандит и мошеник, трафикант на хора, безскрупулен, без колебания и задръжки, когато трябва да отмъщава. Но Миро е и ангел-спасител.

През последните две години той помага на десет пъти повече емигранти, отколкото която и да е организация за защита на човешките права. И продължава да помага. Цяла седмица телефонът му не спрял да звъни под земята.

Е, в това е голямата сила на разказвача. Романът е 580 страници несекващ перфектен монолог, историята на четири генерации, монолог, който се изчита на един дъх, за да се почне отново, като филм, който можем да гледаме и десет пъти и всеки път откриваме по нещо ново.


Preview Large Images




Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement