Българите в Канада





В категорията:





За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгата "Пътувай с мен", която може да се поръча на: ani_tzvetkova@yahoo.com. Пътеписите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.
МОЯТ СВЯТ (Българи в Канада)
МОЯТ СВЯТ

Автор: Anna Tzvetkova - Montreal, Canada
Категория: Българи в Канада



Преди 75 години светът не съществуваше. Изплувах из мрака и когато за първи път отворих очи, създадох светлината. И настана ден. Възхитена от откритието си нададох тържествуващ вик. От мъглявината създадох първия образ. Нарекох го акушерка. С груб жест тя отряза връвта, чрез която пристигаха до мен живителните сокове. Обрече ме от тук нататък сама да се грижа за прехраната си. Намразих я и нададох още по-силен рев. Вместо да я стресна, тя радостно ме потупваше и говореше: “Я какво отгледано бебе. Цели 4 кила и половина.” Заклех се повече никога да не я виждам и удържах на думата си.

Когато се поуспокоих, реших да създам нещо, което да е уникално, красиво и само мое. Създадох майка си. Уморена, с полепнали русо-кестеняви къдрици по потното чело, тя ме притисна до гърдите си. Усетих сладостно чувство. Искаше ми се да имам още неща лично мои. Създадох баща си. Усетих как през нас протича едно велико чувство, което нарекох обич.

Хареса ми актът на съзидание. Исках да разширя състава на моя свят. Затова създадох две баби. Една градска баба, високо образована с изискани маниери, която плетеше красиви дантели. За равновесие друга баба неграмотна на село. Направих им и по един дядо. На дядо ми гражданина създадох работилници и ателиета за колелетата. На дядо ми селянина дадох земя и добитък. В този мой малък свят бях властелин. Имах две мощни оръжия – ревът и смехът. Ревнех ли, наставаше паника и всички се струпваха да разберат от какво съм недоволна. Усмихнех ли се, щастие заливаше целия свят. Растях и бях неуморна – непрекъснато създавах нови хора и неща. Казваха, че се развивам нормално. Ставаше обаче нещо много странно – колкото по растях, толкова повече намаляваше мощта на моите оръжия. Разбрах първата горчива истина – не мога да покорявам всички и всичко. Ето как стана това.


Бях на около 2 години. Имахме гости. От един скъп сервиз беше останала здрава само една чаша. Беше красива като златно лале. Казваха, че е моя, а бяха я поставили пред най-важния гост, така наречения мой кръстник. Да, ама чашата си беше моя! Исках си я. Нададох бойния си вик, но вместо очаквания резултат се получи нещо съвсем различно. Майка ми с усмивка се извини пред гостите, хвана ме за вратлето и ме заведе в мазето. “Сега ще те обеся, щом не знаеш да се държиш прилично пред хората!”. Върза ме с едно въже през кръста и ме окачи на една кука. За мой позор другите деца стояха на вратата, смееха се и ми се плезеха. Стоях обесена известно време и когато дойде мигът на свободата бях кротка и засрамено се скрих под кревата. Разбрах, че и най-мощните оръжия не винаги и не навсякъде действат успешно.

На 3 години научих друга истина. С майка ми бяхме на гости в селска къща. Домакинята ни се похвали с новоизлюпени жълти патенца, съвсем същи като моето плюшено патенце, с което спяхме гушнати. Тези патенца обаче не позволяваха да ги гушкам, бягаха във всички посоки. Настигах ги, стисках ги за гушките и ги подреждах в една редичка. Чух уплашения вик на майка ми и видях втрещения поглед на домакинята: “Какво си направила! Удушила си всичките патенца!” Последва нещо, което ми се случваше за първи път. Майка ми с енергични движения масажираше задните ми части. Опищях махалата, но моето оръжие не помогна. Като ме тръскаше яростно тя ме поведе към дома: ”Сега вместо да ти купя куклата, която искаше, ще купя патенца от пазара за горката жена!” Имах най-доброто намерение да направя патенцата добрички и послушни. Тогава разбрах, че добрите намерения не винаги водят до желаните резултати. И друго –онова, което за един е добро, за друг може да бъде катастрофа.

Растях и постепенно започвах да разбирам, че на този свят има по-висши сили, които създават норми и правила, с които трябва да се съобразявам. Бях на 5 години. Нямахме хладилник. Майка ми държеше маслото в дълбока пръстена паница с вода. Обичам маслото. Наведох се и отхапах върха на буцата. Майка ми попита: “Кой е отхапал от маслото?” “Аз не съм” – каза братчето ми. “И аз не съм”- побързах да добавя и аз. Уви, следите от зъбките ми ясно издаваха виновния. Бях подложена отново на масаж на задните части, след което бях наказана с вдигнати ръце в ъгъла. “Не те бия за маслото, а за лъжата!”- заключи майка ми. Разбрах, че лъжата винаги се наказва.

Анна Цветкова в къщи, в Монреал
Анна Цветкова в къщи, в Монреал
Тръгнах на училище. Наливаха в главата ми разни доктрини и тя се надуваше, надуваше с чужди мисли. Станах главесто дете. Учителите казваха- умно дете, бързо възприема. Трябваха ми много години за да започна да мисля сама и да разбера с колко ненаказуеми лъжи беше изтъкан светът на възрастните. Намерих средство да бягам от действителността. Зарових се в книгите. Четях много и безразборно. Къде е това дете? Ами заровила се е някъде и чете. Като мишка ги гризе книгите, от кора до кора. Ще се побърка от четене – безпокоеше се моята неграмотна баба. За побъркване, не се побърках, но кой знае, може все пак да съм мръднала малко.

Имах си и една мъка, само моя, с никого не споделена. Често приятелки казваха на майка ми: “Жалко Виолета, че дъщеря ти не прилича на теб.” Майка ми беше хубавица. Тя небрежно отговаряше: “Прилича на баба си, на свекърва ми. Носи нейното име.” Навеждах глава да не видят сълзите ми. Обичах много баба си, но да приличам на нея не исках. Тя беше стара, изсушена от слънцето по нивите. Дълбоки черни бръчки браздеха лицето й. Понякога се гушвах на скута й и ронех горчиви сълзи. “Каква ти е мъката, детето ми”, питаше тя. Не можех да й кажа. Години по-късно разбрах, че тя някога била хубавица и момците се биели кой да се хване на хорото до нея. Трябваха ми също години за да разбера и друго – от гена си не можеш да избягаш. Носиш го в кръвта си.

Дойде време за следване. Какво да следвам? Всеки учител ме тикаше към своята професия. Според един щях да бъда най-добрия химик, според друг най-добрия физик, най-добрия художник, най- , най-... Не можех да се ориентирам какво да следвам. Най-добре филология. Ще си чета книжки и ще си пиша каквото ми се иска. Не знаех, че освен да си чета, ще се налага много да пиша, но не това, което аз исках. Трябваше да пиша онова, което отгоре ми нареждаха. Моите писания не бяха мои мисли. Когато ги четях в избраните им съчинения моите собствени писания ми бяха чужди и се радвах, че не излизаха под моето име.

Анна Цветкова на обиколка около Южна Америка
Анна Цветкова на обиколка около
Южна Америка
С годините започнах да разбирам, че моят малък свят е само част от една голяма, разнолика и разномислеща планета. Неочаквано срещнах момче, което ми каза, че съм красива. Получих шок. И му повярвах. Между нас протече ток и разбрах, че това е любовта. Огледах се в неговите очи и наистина станах красива. Хванахме се за ръце и половин век вървяхме заедно. Понякога ме носеше на ръце. В други случаи аз го подкрепях с рамо. Имахме доверие един на друг и това ни правеше силни. От любовта ни се родиха две деца. И аз като майка ми прилагах педагогически масаж по задните им части докато бяха съвсем малки, когато гледайки ме в очите, ми пробутваха дребни детски лъжи. Баща им никога не ги масажира. Стигаше им само един строг поглед и топката се успокояваше. Израснаха добри момчета, с които се гордеехме. С усмивка си спомням как ме охраняваха, когато баща им отсъстваше. Бяхме на море. Мъжът ми със шнорхел се губеше дълго във водата. Лежах на хавлията сама. Децата си играеха недалеч мен. Копаеха в пясъка дълбоки дупки-капани за всеки, който би дръзнал да ме приближи. Двама млади мъже се зададоха и чух единият да възклика: “Охо, каква хубава рибка си намерих на пясъка!” Другият каза: ”Виж номера на джапанките до тия на рибката и ще разбереш какъв шаран си е хванала тя!” В тоя миг краката им пропаднаха в капаните и забиха лица в пясъка. Децата изръкопляскаха. Бяха елиминирали враговете.

Бях по-емоционалната от двама ни и често ми идваха щури идеи. Мъжът ми беше педантичен, сериозен, но възприемаше безрезервно моите идеи и с удоволствие ги реализираше. С ранички на гръб всяко лято с децата обикаляхме планините. Една вечер в Родопите му казах: “Като заспят децата, тихичко ще вземем две одеала и ще идем на върха на планината да посрещнем изгрева на слънцето.” Беше топла юлска нощ. Звездите ни гледаха с любопитство. Посрещнахме изгрева пияни от щастие. Той обра с шепи роса от тревата и изми лицето ми. Стояхме на върха на купола на света, позлатени от слънцето и любовта.

Анна Цветкова на юбилея си
Анна Цветкова на юбилея си
Бяхме на почивка на Карловски бани. Казах му: “Ще ти предложа нещо. Седни, за да не паднеш! Утре, както знаеш, навършваме 33 години брак. По тоя случай предлагам да прекараме нощта на язовира, ще ловим риба, ще отбележим както е редно годишнината и на сутринта ще се приберем”. Речено, сторено. Призори преброихме рибите. Бяха 30. “А-а, не, каза мъжът ми. Докато не хванем 33 риби, няма да си тръгваме!” Господи, ами ако не уловим повече, тук ли ще живеем? За щастие уловихме още 3 риби и щастливи и уморени се прибрахме в станцията. Служителите ни гледаха недоумяващо.

Разказвайки за мъжа, който беше част от мен и моя живот, не мога да отмина два случая, в които наблюдавах как друга любов внезапно изпълваше цялото му същество. Неочаквано и за самия него той се влюби в нея безумно. Тя беше малка и много красива. В свободното си време бяха неразделни. Когато той беше на работа, тя стоеше на ръба на дивана, гледаше през прозореца и го чакаше. Познаваше шума на колата и щом чуеше, че пристига, тичаше до вратата и надаваше радостни звуци. Той отваряше вратата, прегръщаха се и се милваха дълго като ненаситни любовници. Понякога ревнувах. Питах : “Ти защо първо нея гушкаш, а после мен?” Той отговаряше: “А ти посрещаш ли ме с такава радост? Въртиш ли опашчица от щастие като нея?” Когато го загубихме, не знам коя от двете страдаше по-силно. Тя се завираше под дрехите му в гардероба и жално виеше. Аз горко ридаех в леглото. Това продължи около три години, докато най-сетне намерих сили да опразня гардероба и да раздам дрехите му. Лека-полека и тя, и аз се примирихме с мъката, но тя никога не се качи на леглото при мен. Спеше във фотьойла, в който той прекара последната година на болестта си.

Анна Цветкова на върха на Сан Марино
Анна Цветкова на върха на Сан Марино
Краят на живота му беше озарен от една друга любов. Той обичаше нормално синовете и внуците си. Когато се роди най-малкият по онова време внук, видях в очите му светлина, която не мога да опиша. Внукът проходи на 15 месеца и проговори с пълни изречения. Стигаше само дядо му да го види и се озаряваше от щастие. Тихичко той му казваше –“обич моя”. Дори когато бяхме сами и внезапно усмивка плъзваше по устните му, знаех, че мисли за него. Между тях съществуваше тайнствена духовна връзка. Две години и половина мъжът ми живееше с тази любов, която му даваше сили да се бори с болестта.

Наскоро казах на един от внуците: “Много си красив, но всички във фамилията са красиви”. Той ме погледна учудено и попита: “А ти, бабо?” Разбрах подтекста – нали и ти си от фамилията, защо не си красива? Спомних си моята баба, на която приличах. И си спомних, че я обичах такава, каквато беше – стара и погрозняла. Усмихнах се, защото знам, че и моят внук ме обича, макар да не ме вижда в редицата на красивите. Така е в живота – красотата е привилегия на младостта. Красотата на старостта се вижда само със сърцето.

Светът, който създадох не е съвършен, но е добър. Синове, внуци, правнук на път и приятели, много приятели – всички те са моите съкровища. Ще дойде ден, когато ще напусна светлината и за мен ще настане нощ. Завещавам ви моя свят. Свят изграден с любов! Пазете го. Нека любовта бъде ваш спътник в живота винаги и навсякъде. Обичайте! Любовта е най-голямото богатство! Радвайте се на живота и помнете: Не тъжете, когато нещо хубаво си отива. Радвайте се, че сте го имали!

24 януари 2014

***


Preview Large Images




Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement