Българите в Канада





В категорията:





За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгата "Пътувай с мен", която може да се поръча на: ani_tzvetkova@yahoo.com. Пътеписите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.
Риболов в Канада (Обичаме да пътуваме - споделени впечатления)
Риболов в Канада

Автор: Anna Tzvetkova - Montreal, Canada



Някога в древността една русалка в един речен вир родила моя пра-пра-пра дядо. Понеже баща му бил човек и той станал човек. Живеел на суша, но водата все го теглела. Надявал се някога да види отново своята майка. И така от вир на вир, от езеро на езеро, от океан на океан до ден днешен всички от рода ми, мъже и жени, ходят на риболов и все се надяват да срещнат своята пра-пра-пра баба-русалка. Всички поколения са заразени с рибарска страст. И както във всички правила и в това има едно изключение - моят първороден внук Богослав. Ето какво се случи.


Преди близо тридесет години цялото семейство - мъжът ми, синовете, внукът и аз се отправихме за поредния риболов на язовир Искър. Естествено трябваше да мисля за прехраната на тая мъжка компания, която тогава си хапваше по мъжки (а сега много повече). Носех каквото можехме да си позволим тогава в България – саламче, сиренце, доматки и краставички. И хляб, разбира се, два хляба за нас и два стари хляба за мамка. Когато слънцето напече и рибата се оттегли на дъното на язовира на почивка, свиках момчетата да хапнат. За мъжа ми не мислех. На риболов ли е, той не яде, не пие и не пикае, даже не говори. Очите му следят само плувката и отвреме на време чуваш само някое възклицание, адресирано към хваната или изпусната риба. И така, момчетата по мъжки ометоха всичко донесено и отново се хванаха за въдиците. Внукът също. И така цял ден. Слънцето започна да слиза ниско, канеше ни да си тръгваме. Ама не става. Рибар не може да си тръгне, ако рибата кълве. Не може да си тръгне и ако рибата не кълве. Ами ако почне да кълве именно в момента, когато си решил да си тръгнеш?


Внукът, тогава едва петгодишен, остави въдичката си: “Бабо, гладен съм.” “Скоро ще си тръгваме, детето ми. Потрай!” “Ама не ми се трае, бе бабо. Дай нещо. Гладен съм”. Притесних се, нали всичко изядоха. Остана само от хляба. Помислих и му казах: “ Ако наистина не можеш да почакаш, ще ти направя една рибарска закуска.” Поръсих една филия хляб със шарена сол и му я подадох. Той я погледа-погледа, па захапа. “Бабо, това не е рибарска закуска, това е кучешка закуска, ама направи още една!” Така тази кучешка закуска излекува моя първороден внук от рибарската страст. Той е единственото изключение в целия род, който не обича да вади риба дори от тиган, де ли от вода. Притеснена съм за сина му – за моя правнук Александър. Как ще му предаде в наследство фамилната рибарска страст, като сам не я притежава? Не можеш да дадеш нещо, което нямаш!



За останалите внуци какво да кажа. Рибарската страст ги люлее още от люлката. Няма зима, няма лято. Зиме еднодневен риболов в дупка в леда, лете многодневни престои по езерата. Що езера обиколихме, чет нямат. Добре, че в Канада се падат по две езера на човек, та няма опасност да повторим едно и също място. Всеки следващ път по-красива природа, по-зелена гора, по-дълбока вода.



Това лято господне на 2014-та година рибарската страст ни отвея в Лорантидите, планина вълшебна, мека и вълниста като Родопите. Преди още да се настаним в наетата вила Chalets Lac a la truite # 1130 в околността на Sainte-Agathe-des Monts (J8C 2Z7) хвърлихме въдиците в рибарниците на Martin le Pecheur. Ловиш, но каквото си уловил, плащаш си го. Синовете казаха – това е като да хващаш риба от аквариум.


Не е за нас и предоставиха на внуците да хванат по две, снахата две и аз една, та станаха девет. Уж по риба на човек, а на вечеря най-малкият рибар Марк сам се справи с две. И каза – снимайте ме, за първи път ям пъстърва. Разбира се, снимах хубавата му муцунка. Откакто за първи път пипна въдица едва 5-6 годишен, оттогава е най-запаленият рибар сред внуците. Да не повярваш как ловко сам си слага червеите без да се гнуси и как далеч хвърля примамката.


Вилата, достатъчно просторна за да побере голямата ми фамилия, е разположена сред наистина приказна местност. През 1965 година един предприемчив бизнесмен от немски произход Waldeman Genteman само с 1000 долара в джоба закупува терена и започва с инвеститори да строи вили край езерата. Всяка вила или комплекс от вили е в хармония с терена. Приказно красиво. Накацали 400 вили по скатовете на планината, оглеждащи се в чистите води на езерата, пръснати на разстояние една от друга, вписани в природата като декоративни елементи. Да гледаш и да не се нагледаш. Този немец е имал око за красотата на терена и с пресметливия ум на бизнесмен е създал едно райско кътче. Останал е притежател на 14 вили, които естествено дава под наем и ръководи с помощта на дъщеря си Диана. Запознах се с него- 83 годишен мъж с бистър поглед, но със слаби колене. Макар и с проходилка дойде до езерото да ни покаже как да запалим мотора на понтона, който бяхме наели за деня.


Разходка с понтон по езерото е изживяване, трудно за описване. Понтонът се носи по водата и приятен бриз гали лицата. Да ловиш риба или да гледаш красивите вили, проточили свои езици-понтони във водата. Тук-там някой като нас хванал въдицата, но погледът му зареян в отсрещния бряг. Под голям чадър няколко души чукат шишетата с бира. От близката вила по стръмна пътечка слиза момиче по бански. Че е красива разбрах от погледа на Мони. Връхчето на въдицата му трептеше, но той не забеляза. Изпусна рибата, но проследи момичето до потопяването му във водата. Пораснаха внуците ми... Мони вече е мъж, хубав млад мъж. Имам чувството, че всички момичета са влюбени в него. Аз също! (В същност трябва да си призная, че като гаргата от приказката и аз казвам, че от моите гарджета по-хубави няма. Да има баба, която казва обратното? Въпреки това трябва да призная, че внуците ми имат един дефект- говорят с невероятна скорост на всичките езици, които знаят. Как е възможно да мислят с такава скорост? Моля ги – “говорете по-бавно, нищо не разбрах.” Смеят се –“Бабо, а ти слушай по-бързо!” На моята възраст как да започна да слушам по-бързо?)


Голямата риба чакала Боби в езерото Сюпериор (Superieur) под връх Монт Трамблан (Mont Tremblant). Докато аз и Ари, големият ми син, отидохме да пълним очите си с красивите гледки край езерото, въдицата на Боби направила дъга и макарата заскърцала сърдито. Късметлия рибар и други лета е вадил най-голямата риба. Тинейджер дългокрак, още не мъж, но вече не и дете, рибите му налитат, както скоро ще му налитат и момичетата. Вярно е, още се гнуси сам да си сложи червея на кукичката, но е рибар от класа. Баща му се притекъл с кепчето, че то такава риба не можеш я извади само на косъм. Марк зарязал своята въдица и дотърчал да докосне голямата риба. Поверие за късмет в риболова, макар че той, едва деветгодишен, скубе от водата риба след риба. Вечерта всички с удоволствие изядохме и големия ашиган и едрите костури, опечени на барбекю. Облизахме си пръстите. Е, поливахме ги с бира, не, не пръстите, а рибите.


Риба дал Господ в канадските езера. От Лорантидите следващата седмица се преместихме на север от Отава на около 55-60 км. в местността Outaouais на barrage Paugan. Двамата ми сина в един глас възкликнаха: ”Гледайте, язовир Васил Коларов!” Бяхме на хиляди километри далеч от споменатия язовир (не знам как се казва сега), но в спомените ни той оживя. Какви лета сме карали по бреговете му, какви риби сме хващали във водите му! Естествено внуците ни останаха извън нашето вълнение, защото това име не им говореше нищо. А някой ден, може би... (всъщност ако Бог реши да осъществи всичките ми мечти, трябва да ме направи безсмъртна.) И все пак, може би някой ден внуците ми ще отидат на риболов на язовира, който някога носеше името Васил Коларов!

На баража Митко, синът на Павел- осиновен член на нашата фамилия, откри риболова с един голям ашиган. Последвах го аз с два още по-големи и станах героят на деня. Мисля, че заслугата е на Боби, който за голяма моя изненада, ми предложи и сам надяна червея на моята кукичка. Беше преодолял отвращението си заради своята баба! Направи ме много-много щастлива.


Имахме и едно премеждие, рибарско премеждие. Въдицата на Илиян тежко заскриптя и се огъна. Идваше нещо голямо и тежко. Водата играеше. На повръхността се показа една голяма петниста щука, която се бореше отчаяно. Всички със затаен дъх следяхме борбата. Мони се притече с кепчето, но не успя да подхване щуката отдолу, а удари косъма. Рибата дръпна и... с мощен плясък, освободена, отплува навътре. Седяхме втрещени. Мислехме, че Илиян ще се развика, както би направил баща му, но той само махна с ръка. Добре направи, защото Мони гледаше с виновни очи и се чувстваше гузен. За щастие още на другия ден Илиян повтори подвига си и същата щука или сестра й беше извадена на брега и завърши живота си на барбекюто на Павел. Дори и във водите на Сен Лоран Илиян продължава събота сутрин в 5 часа да лови щуки за удоволствие. Трябва да призная едно – щуката е най-безвкусната риба, която съм яла, суха и с множество дребни кости. Е, пържихме, пекохме, ама не я ли полееш с бяло вино или бира, не можеш да я преглътнеш.


Рибарските лакърдии свършек нямат. Затова трябва да приключа с темата. И все пак иска ми се да добавя –самотният риболов е медитация, а семейният риболов –синове, внуци и баба – това е удоволствие, което прави живота богат и оставя незабравими семейни спомени. Мъчно ми е само за моя правнук Александър. И все пак мечтая... някой ден да го видя и него с въдица в ръка редом с чичовците си Марк, Борис и Симеон. (На тях още не им се вярва, че са чичовци на най-новия член на фамилията. “Ама много съм малък за да съм чичо”- деветгодишният чичо Марк прави тъжна муцунка.) Накратко – душата ми е пълна с мечти, както канадските езера с риба.

юли 2014


Preview Large Images






Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement