Българите в Канада





В категорията:





За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгата "Пътувай с мен", която може да се поръча на: ani_tzvetkova@yahoo.com. Пътеписите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.
Сърце от камък (Българи в Канада)
Сърце от камък

По следите на отминали събития

Автор: Анна Цветкова


Откъс от книгата на Анна Цветкова, Монреал


Детето заспа, Николина подбоде козяка зад гърба му и тихичко излезе на двора. Да легне за нея беше рано. Дълги са нощите. Да спиш, да спиш, пак ще се наспиш и пак време ще ти остане до видело да мислиш. Па и какви ли радости има за премисляне. Иван да си беше тук... А то, нощ-година, свършване няма. Знаеше си тя, че преди Димитровден няма да го види. Па и скоро си беше идвал – има няма три месеца. Ама пуста мъка, пуста самотия. От нея няма отърваване. Постои тя на двора, подпре се на кривата круша, то една круша- дивачка, ама все пак дърво е, погледа звездите, потърси сиянието в долината и като се премрежат очите й, като проиграят студени тръпки по снагата й, тя се прибира. Гушва се при Ангелчо под козяка и неговата топлинка и мисълта, че може би утре Иван ще си дойде или ще прати хабер, я приспива.
 Тази вечер тя стоеше до вратника и невеселите й мисли се търкаляха тежко по камъняците надолу към града. ”Иване, соколе мой, далеко си, ни се видим, ни се чуем. Лоши работи казват ставали долу. Казват бият се, колят се, брат брата убивал. Верно ли е, кой да ми каже. А ти си ми буен, на приказки те нема, ама бой има ли, пръв налиташ. Ръцете си не сдържаш. Дали и ти не си се замесил, дали беля те не сполетя. Хабер никакъв немам, Иване. Много те мисля, много те страхувам. Да беше ме послушал, камъни да ядем, ама да се не делим, трима да си бъдем. Че то Ангелчо без баща расте, като сирак ми е той. Няма си баща да го поучи, да го сгълчи, па и да му се порадва. Детето радува за тебе, Иване...”
 Тежки мисли, по-тежки и от камъните, се откъсваха от сърцето й, а по-леко не й ставаше. Думи близки, сърдечни искаше да му издума. Седем години се водиха, седем месеца заедно не живяха.”Ех, Иване, Иване, в очите ти искам да се оглеждам, буйните ти коси искам да погаля, че ненагалени ще побелеят...”
 - Лино, Линке, не се плаши. Аз съм...
Николина отскочи. До вратника се беше прилепила тъмна сянка и немощен глас я зовеше:
 - Лино, не бой се, аз съм, Иван. Отвори де, по-бързо отвори...
Гласът звучеше глухо. Не беше това гласът на Иван. Глас има той, да викне, планината ще разбуди.
 - Божке, Иване, ти ли си? Боже мили, на какъв хал си...
Николина изхлипа, отвори вратника, придърпа мъжа си и зевна да викне от мъка.
 - Шт, не викай! Никой не трябва да знае, че съм тук. Да влезем по-скоро.
 - Божке, Богородичке, какво ти сторихме, защо зло ни пращаш...- давеше се Николина.
Тя хвърли съчки в огъня и пламъкът освети кървавите дрипи, които покриваха тялото на Иван. Той се струполи безпомощно край огнището.
 - Не викай, Лино, не викай, да не събудиш детето... – силеше се да се усмихне Иван, но усмивка ли бе, гримаса ли бе, та повече разкривяваше обезобразеното му лице.
Николина и не викаше. Стоеше тя срещу него, опулила очи от ужас и като се клатеше напред-назад хапеше устни, от които течеше струйка кръв.
 - Стопли водица, Лино, да ме поизмиеш, да ме превържеш, че имам лоши рани.
Той отвори пазвата си и на гърдите му се откри гнойна рана, голяма като главица на дете годиначе.


Preview Large Images




Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement