Българите в Канада





В категорията:





За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгите: Пътувай с мен, Сърце от камък и Контрасти. Книгите могат да се закупят на личния емейл на Ани - annatzvetkova39@gmail.com, в църквата Св.Иван Рилски - Монреал и книжарница Хеликон - София. Книгите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.
Пътуване към себе си (Българи в Канада)
Пътуване към себе си

Автор: Анна Цветкова


Предговор към книгата “Пътувай с мен” 2012 г.

Пътувай с мен (2012)
Пътувай с мен (2012)
Родена съм през най-проспериращата година на България – 1939. Градът, в който очите ми видяха светлина за първи път, в ония години беше най-голямото българско пристанище на Дунава. Град Лом беше стратегически възел по най-краткия път България- Дунава- Германия. Бях първо дете на две средно заможни по мерките на онова време фамилии. Получих много обич и от двете страни.

Дядо ми по бащина линия беше селянин от Комощица. Очите му бяха зелени като поникнала пшеница. Бях много горда с дядо ми селянина. Беше завършил само четирикласно образование, но имаше математически ум. Правеше сметките на половин село. Когато ме водеше на нивите, сграбчваше шепа земя. Миришеше я. Гледаше я с любов. После я оставяше бавно да изтече между пръстите си. Обичаше земята и ми предаде тази обич в наследство. “Грижи се за земята. Докато има зеленина, ще има живот на земята.” Когато комунистите дойдоха на власт, взеха му земята. Помръкнаха зелените искрици в очите му. Когато изкарваха от двора породистите му коне и волове, той плачеше като малко дете. Вървеше след тях, милваше хълбоците им, говореше им ласкаво. За първи път в живота си го чух да изрича гальовни думи, каквито никога не беше казвал на жената и децата си. Очите му загубиха цвета си. Не след дълго ги затвори завинаги. Бяха изтръгнали корените му от земята. Животът за него повече нямаше смисъл.

Моят свят - изповед (2014)
Моят свят - изповед (2014)
Дядо ми гражданина беше занаятчия. Имаше ателиета и магазини на главната улица на Лом. Очите му бяха сини като стоманените стърготини, които хвърчаха от менгемето. Показваше ми как да събирам стърготините с магнит и да образувам феерични фигури. Бях много горда с дядо си гражданина. Обичах реда в работилницата му. Всички инструменти бяха строени в редици на стената и всеки имаше свое собствено място. Огромна снимка на стената показваше цялата занаятчийска задруга в Лом, на която дядо е бил председател. Беше много начетен. Обичах да разговарям с него. “Виждаш ли ръждата? Трябва да се изчисти. Никога не оставяй ръжда да влезе в душата ти. Помни - алчността, безскруполността и мързелът са ръжда, която може да разяде и най-благородната човешка душа. Работи! Постигай всичко с труд. И никога не носи две дини под една мишница!” Когато комунистите взеха работилниците му, сините му очи изпепеляха. Не се предаде. До дълбока старост в едно килерче подпрян с една ръка на бастуна си с другата пилеше нещо на менгемето. Намираше се някое колело за поправка, някоя спица на чадър, някоя жица за изправяне. Винаги старателно чистеше ръждата.

Родителите ми не получиха в наследство нито земя, нито работилници, нито къща. Комунизмът ги направи равни с най-бедните. Баща ми работеше като счетоводител, но беше роден за друго. Рисуваше. Купища скици се трупаха в един долап. Кой в ония времена купуваше картини? Трябваше да се яде, а годините след войната бяха гладни. В свободното си време той рисуваше фирмени надписи за магазините. Беше роден артист. Изпълняваше много роли в Ломския театър. Майка ми пееше в Ломската оперета. Бедни и гладни, имаха стръв да създават красота. Бяха създали и три деца. Баща ми, преуморен от работа и незадоволен от живота си, затвори очи на 45 години. Като най-голяма имах задължението да помагам за отглеждането на братчетата си. Трябваше да бъда пример. И се стараех. И се старая до ден днешен.

Сърце от камък (2016)
Сърце от камък (2016)
Студентските ми години бяха много бедни. Две рокли за пет години учене. Стипендията за наема и в студентския стол за порция ориз с домати. Големият лукс – в събота шкембе чорба. Учебниците – циклостилни отпечатки. След лекциите отивах в една шивашка кооперация да гладя ризи. Краката ми отичаха от часове стоене на крак с ютията в ръка. Така редувах – учене, гладуване, работа. Е, и любов. Какво е младост без любов? И той като мен – роден ломчанин от видна някога фамилия. И той като мен редуваше същото – учене, гладуване, работа и любов. Ходеше през неделите и ваканциите да връзва арматура по строежите. Оженихме се по сметка. Именно по сметка. Женени можехме да плащаме една студентска квартира и да делим една чиния ядене. Спестявахме един наем. Завършихме и всеки пое професията си. Той стана научен струдник, после старши и накрая доктор на науките. Аз работих като журналист, преподавател по литература, после редактор, преводач. Родиха ни се две прекрасни момчета. Бяхме щастливо семейство. Знаейки чужди езици имахме възможност да излезем на работа и в чужбина. За нас това бяха финансови инжекции. Кръгозорът ни се разширяваше. Мъжът ми като физик и ценен кадър получаваше предложения за работа и имиграция от различни чуждестранни институции. Никога не се съгласихме. България за нас беше нашето отечество, нашата земя, и нищо не можеше да я замести. С почуда и недоумение гледахме разните активни борци, които оставаха невъзвръщенци в чужбина. И през ум не ни минаваше, че някога костите ни няма да почиват на свещената за нас българска земя.

Контрасти (2017)
Контрасти (2017)
Дойдоха промените в България. Комунизмът отстъпи място на анархията, корупцията, мафията. Аз се пенсионирах. Мъжът ми го пенсионираха принудително преждевременно. Искаха да се отърват от него. Неговата лаборатория и част от института му бяха продадени или преотстъпени на един мафиот да направи банка. Мъжът ми през целия си живот беше работил за изграждането на този институт. Не можа да го преживее. Кандидатства за работа в един университет в Канада. Заминахме. Синовете ни вече бяха там. Уви, ракът е болест на стреса. Мъжете се оказаха по-уязвими от жените. Тленните му останки почиват в гробищата на Монреал.

За мене, останала сама, нямаше обратен път за България. Какво щях да правя там? Да се давя в самота? И можех ли да живея с мизерната си пенсия там? Тук, покрай децата... Е да, ама децата си имат свой живот. Нормално. Моят живот кръжи по друга орбита. Трябваше да се оправям сама. В будните ми нощи хронична носталгия ме душеше. Душата ми се разкъсваше от противоречиви чувства. Не бях млада и вкореняването ми на канадска земя протичаше мъчително. В България бяха братята ми, приятелите, земята. В Канада бяха децата ми, внуците и тяхното бъдеще. А къде бях аз? Къде?

Анна Цветкова на юбилея си
Анна Цветкова на юбилея си
Пътувах вътре в себе си. България беше неотстъпно в мен. Наследството от дедите ми все по-често пулсираше в мисълта ми. “Не оставяй ръждата да проникне в душата ти. Работи.” Какво да работя? На 60 години беше трудно да се преквалифицирам в търсена професия. Нямах избор. Трябваше да работя, да изчистя ръждата от душата си. За щастие в Канада има много работа за доброволци. Работиш без заплащане. Удовлетворен си, че допринасяш за благоденствието на обществото. Вярно е, броях си стотинките и отмествах поглед от примамливите стоки по щандовете. Знам, че всички мои близки и познати в България смятат, че щом съм в Канада, значи съм милионер. Не знаят, че социалната пенсия стига само да не умреш от глад. Вярно е, не гладувах и в студена Канада студ никога не изпитах. С доброволния труд само чистех ръждата от душата си.

После дойде монреалският вестник “Форум”. Започнах да пиша за него. Пишех материали, които ми носеха удовлетворение. Разбрах, че не съм загубила тренинга да пиша. Цял живот това бях правила. Окуражи ме читателската критика. Харесваха ме и търсеха материалите ми. Бях приятно изненадана, че някои читатели настояваха дори да се запознаят с мен. Имах постоянни фенове, които ми звъняха да питат кога излиза вестникът и има ли мои материали. Мисля, че на тези канадски българи им липсва българското слово. Аз задоволявах отчасти този глад.

Анна Цветкова на обиколка около Южна Америка
Анна Цветкова на обиколка около
Южна Америка
После се появи градинката. Едно късче земя от 18 квадратни метра разположено сред множество еднотипни градинки. Почти всеки квартал в Монреал има такива обществени места, създадени за социално общуване. Жадуващите за земя като мен обработват своя малка градинка. Истинско удоволствие да засаждаш, да гледаш как расте и да береш плодовете на труда си. И аз като дядо ми стискам шепа пръст, помирисвам я и бавно я оставям да изтече през пръстите ми. Досегът със земята за мен е истинска терапия.

Синовете ми, знаейки моята жажда да опознавам света, ми създадоха предпоставки да пътувам. Благодарна съм им за тяхната обич и благородство. Мислейки за синовете си, с усмивка си спомням думите на мъжа ми. Когато някой хвалеше децата ни, той скромно отговаряше: “Сами ги правихме. Старахме се да вложим най-благородни материали.” Така е, горда съм със синовете си. Очаквам, че и те са вложили благородни материали в своите синове.

Ани Цветкова със семейство мая в джунглата, Мексико
Ани Цветкова със семейство мая в
джунглата, Мексико
Обиколих половината свят. Другата половина оставям за другия живот. Пътеписите ми се раждат с лекота. Вярно е, че има още много ненаписани, но... Вече се въртя на по-бавни обороти. С удовлетворението от писането, с плодовете от малката градинка започнах да усещам, че от изкоренената ми душа проникват нежни коренчета в канадската земя. Не, канадка не мога да стана. Късно е. Само лека-полека се примирявам, че ми е съдено на стари години да живея извън България. Всъщност моята България, тази, която обичам, тази, за която сърцето ми кърви, не е днешна България. Моята България е онази от моето детство. Моята България е бъдещата България. Всяка вечер отправям молитви именно за бъдещето й, в което вярвам. С дълбоко убеждение съм, че моите деди и техните съвременници са посели семената на българската нравственост, от които земята ни ще роди новите българи. Колко време е нужно за да се подготви земята ни за своето ново възраждане? Да се отърси от всичката плява на корупцията, анархията и мафията? Това не знам. Което твърдо знам е, че възраждане на българските добродетели ще има. България ще я има.

2012



Preview Large Images




Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement