Българите в Канада





В категорията:





За автора:


Анна Цветкова е професионален литератор, редактор и преводач. Обожава пътешествията и градинарството. Автор е на книгите: Пътувай с мен, Сърце от камък и Контрасти. Книгите могат да се закупят на личния емейл на Ани - annatzvetkova39@gmail.com, в църквата Св.Иван Рилски - Монреал и книжарница Хеликон - София. Книгите й са изпълнени с лични оценки, живи, динамични, подобни на планински бързей. Наситени са с фактология и хумор. Четат се на един дъх.
Коледна традиция (Българите в Канада)
Коледна традиция

Автор: Anna Tzvetkova - Montreal, Canada
Категория: Българи в Канада



Как се раждат традициите? Не знам. Предполагам, че някой за първи път създава нещо, харесва го и го повторя. Когато го потрети вече не може без него и става традиция. Ето така Павел с приятелите си създаде българска коледна традиция в Монреал. Да я е измислил, не е. Направил е Copy от България и Paste в Канада. Или по-просто казано, носталгията друса здраво българина в чужбина. Той се опитва да възроди и запази онова, което ни прави българи, където и да сме по света.

Та за монреалската Коледа иде реч. Събитието се провежда в къщата и двора на Павел. Вече е традиция. Студ, замръзват ти бъбреците. Сняг – ринеш, ринеш, свършване няма. А стига сме ринали. Я по-добре да поотъпчем малко. А така. Ето тук, на отъпканото, дай масата. Сега дружно да вдигнем прасето. Мама му стара, много е тежко. Колко кила е? Стотина и повече... Десетина снажни българи се въртят около прасето. Пърлят. Чегъртат. Мият. Суетят се. Гледам от прозореца. Нямам смелост да изляза навън. Изглеждат ми, сякаш играят някакъв странен танц. Събрали глави, подпрели се с рамене, а краката танцуват ли танцуват. Предполагам, че е от студа. Не мисля, че се опитват да играят на място българското хоро, което от касетофонa мощно оглася квартала. Добре, че всички съседски прозорци са плътно затворени. Иначе в Канада само с едно телефонно недоволство можеш да докараш полицията и край на традицията и българската суетня. Една зафатна булка отнесе на мъжете чайник с греяна ракия. Ех, душа българска. Вдигнаха се главите, заблестяха очите. Засука Сашо мустак. А наздраве. Даже прасето, пърлено-недопърлено и то се захили. После главата му се търкулна. Лека-полека се превърна в мръвки. Барбекюто задимя. Зацвърчаха пържолите. Булките вътре в къщата занареждаха чиниите с кисело зеле, сурова туршийка и люти чушлета. Всичко домашно производство. Пръстите да си оближеш. Три дни яли, пили и се веселили. Не, това последното изречение е от приказките. А монреалската Коледа си е реалност, еднодневна, но се помни. Вкусът й дълго остава на езика и в душата, че тя, тая душа, насита няма за българското. Българин да се наричам и т.н. Всички знаят края – първа радост е за мен. За нас е вярно повече отвсякога. Та така се роди традицията в тази компания и ще се подържа, докато има първо поколение имигранти. После...Какво ще стане после? Хайде да не го мислим. Послето ще дойде, ама Ванга я няма за да го предскаже. Аз пък съвсем не мога.

(Тук ще отворя малка скоба - ще ви споделя една тайна. Само моля, не споделяйте с никого, че знаете. Тези монреалски привърженици на коледната традиция не могат да заколят прасе. Купуват го... заклано! Пред жените си се перчат- това било мъжка работа. Кое? Пърленето, рязането, печенето и сладкия моабет над свинския труп ли? Виж, за яденето да не говорим. Ядат мъжки по български. И здравата поливат свинското. А наздраве! Ако и на вас ви се слушат коледни лакардии, донесете си виното и сте добре дошли на свинско с кисело зеле.)

***


Как умират традициите? Не знам. Предполагам, че когато ентусиазмът си отиде, с него си отиват и традициите. Спомням си следния случай. Малко след промените в България земите на дедите ни бяха върнати на наследниците. Къде са тези наследници? По градовете, тук или там. Разбират ли от земеделие и скотовъдство? Ами... има книги. Безспорно много по-грамотни са от дедите си. Ще четат и прилагат на практика. Земята ги чака. Напред към възраждане на традициите!

Моят брат реши да става селянин. Зовеше го кръвта на дедите ни. Продаде вилата си в полите на Витоша и си купи селска къща в Дунавската равнина. В къщата нямаше течаща вода и баня, а тоалетната беше на някакви си петдесетина метра на двора. Ентусиазмът на брат ми раждаше грандиозни идеи за реконструкция на къщата, канализация, септични ями и т.н. Пое в свои ръце организацията и обработката на наследствените земи. Купи си крава, прасе и кокошки. Всичко тръгна по мед и масло. Първа Коледа. Покани ни на клане на прасето. Да възродим традицията.

“Брат ми, клал ли си прасе?” “Не, но... то е много лесна работа. Прочетох. Връзваш десния му преден крак с яко въже и го прокарваш под задните два. Извеждаш го от кочината. Поставяш една ламарина на земята за да го заколиш на чисто. Когато прасето стигне до ламарината, помощникът дръпва въжето, прасето пада на дясното си рамо, забиваш ножа в гърлото му и готово. Лесна работа.” Убеден, че брат ми няма нужда от повече помощници, освен сина ни, мъжът ми взе дамаджана и отиде до изкупвателния пункт за мляко. Аз се замотах в къщата да правя мезета. Брат ми и синът излязоха да колят прасето.

Малко след това чух пронизително квичене, викове и шум от блъскащи се тела и предмети. Изхвръкнах навън. Разяреното прасе търчеше и мъкнеше сина ми, който здраво стискаше въжето. “Дръпни силно!”, извика брат ми, когато прасето наближи ламарината, където то трябваше да падне съгласно плана. Синът ми дръпна въжето с все сила. Прасето се отскубна. Брат ми, както се беше залетял, се просна върху ламарината с ножа в ръка. Извиках от уплаха. Помислих, че се е наръгал и вместо свинезаколение можеше ... Слава богу, скочи бързо и хукна след сина ми. В тоя миг от портата се зададе мъжът ми и се спря. Недоумяващо преценяваше ситуацията. После хвърли дамаджаната и се включи в кроса. На първа позиция търчеше побеснялото прасе. Слисаният ми син се опитваше да го настигне за да хване влачещото се въже. Разяреният ми брат, размахващ ножа, беше на трета позиция. Мъжът ми, незнаещ какво да прави, безпомощно и някак непохватно търчеше след тях. Беше невероятна картина. По най-външната писта на големия селски двор състезателите биха всички олимпийски рекорди по бягане. Прасето беше безспорен победител. Гледах смаяна и не виждах развръзка. Изведнъж....

“Вашта мама гражданска! Що мъчите животното!” Един съсед, възрастен дядо, с огромен нож в ръка, пъргаво мина през междинната портичка и попържвайки всички граждани и най-вече софиянци, се завтече насреща на прасето. Беше на крачка от него, когато горкото животно, заслепено от ужас пред новата опастност, внезапно се изправи на задните си крака. Дядото мълниеносно заби ножа си в гръкляна му. Падайки, прасето мощно ритна със задните крака право в корема на сина ми, който го беше застигнал. Ударът беше толкова силен, че синът ми с невероятно задно салто мортале се прехвърли през глава в съседния двор. За миг настана тишина. Чуваше се само предсмъртното гъргорене на прасето. Стояхме вкаменени пред агонизиращия труп. Мъжете дишаха тежко. Селянинът, целият облян в кръв, отри ножа в панталоните си. После псувайки все по-цветисто с невероятно богат речник за всичките анатомични подробности на нечия майка, не разбрах на прасето или на брат ми, си отиде. Преоблечен, върна се, когато мръвките цвърчаха в тигана. Яде и пи с апетит. Разказваше, че за първи път в живота си е заклал свиня в изправено положение. Мисля, че беше горд с постижението си. Ние, останалите, слушахме и гледахме. Апетитът ни се беше изпарил.

Като свински черва се проточиха неудачите на брат ми. Напролет селяните напръскаха нивите на “софиянеца” с раундъп- препарат, с който се унищожават растенията. Кравата се отели и умря. Трябвало след отелване да стои права, а брат ми я оставил легнала. Всичките й вътрешности излезли навън. Явно той не беше прочел ветеринарната книга докрай. Кокошките бяха задигнати от мургавите му съселяни. Така ентусиазмът на брат ми умря и заедно с него и надеждата да възродим някои традиции в нашата фамилия. Сега той живее в квартал край София. Няма свиня, няма крава и ниви. Не спазва коледната традиция. Ако все пак ви потрябва съвет в тази област, потърсете го. Той знае великолепно как стават нещата, прочел е много книги.

Предполагам, че има хора, които мислят, че от частните случаи правя някакво обобщение. Правя точно обратното, от общото изваждам само два частни случая. А колкото до традициите – върл привърженик съм! Традиции трябва да има! Какво е човешката култура без традиции?

Анна Цветкова
*


Preview Large Images






Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement