Общество, политика





В категорията:





За автора:


Георги Вълков е инженер по пристанищно строителство. Получил е магистърска и докторска степени в Санкт Петербург. Специализирал в Япония. Работил е последователно в БАН, държавни и частни компании в България, Украйна и Канада. Познава добре Запада (Канада) и Изтока (Русия и Украйна) и пише по въпроси, които смята, че не се познават, представят или интерпретират вярно пред общественото мнение.
Демагогията на съвременната демокрация (Георги Вълков д-р инж.)
Демагогията на съвременната демокрация

Автор: Георги Вълков, д-р инж.



I-ва част: Транс-атлантическата демагогия

д-р инж. Георги Вълков
д-р инж. Георги Вълков
Светът днес е арена на пропагандна война
между транс-Атлантическия блок, включващ държавите от Западна Европа, САЩ и Канада, и Евразийския регион, обхващащ геополитически страните от пост-съветското пространство, обединени около Русия. Стратегическата цел на войната на словото е манипулирането на световното обществено съзнание за спечелването му за една от двете каузи – тази на „демократическите ценности” (на транс-Атлантическия лагер) или на новите пазарни отношения между бившите съветски републики и, потенциално, някои от азиатските държави, необхванати от вездесъщия контрол на САЩ. Подобна информационна война е една от формите на съвременната икономическа война, която се води между съперничещи си световни и регионални сили. Към гореспоменатия пример можем да добавим противоборството на Китай и Япония, САЩ (и Израел) с Иран, Северна и Южна Корея и пр. Но пропагандната битка на историческите противници – НАТО, с увеличена днес мощ за сметка на държавите от Източна Европа, срещу бившия Съветски съюз, е с много по-голям заряд, защото може да се окаже прелюдия към истинска широкомащабна война.

Някои западни интелектуалци (подчертавам – западни!) като американския икономист и политически активист Линдън Ларуш (Lyndon LaRouche) и неговите последователи от едноименното движение (LaRouche movement) считат, че крайната цел на транс-Атлантическите лидери е развързване на нова световна война, която да спаси западния свят от тотален финансов банкрут и пренаселване на планетата.

Подобна позиция заема и британският писател и журналист Джон Пилгер (John Pilger), който обвини САЩ в опити да се провокират Русия и, евентуално, Китай за развързване на „крупномащабна война, възможно, дори ядрена” (симпозиум в Лондон против цензурата в журналистиката от 5 до 7 декември т.г.) Пилгер твърди, че мащабите по премълчаването на истината за събитията в Украйна са безпрецедентни, а западните медии не проверяват информацията, занимавайки се изключително с пропаганда. Според него, Великобритания, САЩ, по-голямата част от Европа, Канада и Австралия провеждат „екстремна” политика, а техните водещи ежедневници „Гардиън”, „Ню Йорк таймс” и „Вашингтон пост” неправилно интерпретират събитията в Украйна като „зъл акт от страна на Русия, когато в действителност, проведеният фашистки преврат в Украйна е дело на Съединените щати, подпомогнати от Германия и НАТО”. Целта е „да се обработи общественото мнение за да приеме новата и опасна студена война”.

Други двама писатели и журналисти – английският Нийл Кларк (Neil Clark) и френският Жан-Кристоф Бюисон публикуваха свои статии, в които обвиниха Западните политически лидери в използване на двоен критерий относно присъединяването на Крим („Объркан съм, може ли някой да ми помогне?” и „Косово-Крим - двойни стандарти?”).

Понятието Евразия
следва да бъде уточнено за да не става предмет на политически спекулации. Названието има различни тълкования в зависимост от използвания контекст. В географски смисъл Евразия е сборен континент, включващ общата сухоземна част на Европа и Азия, откъдето идва и името му. В политико-икономически аспект, обаче, има различни значения според гео-стратегическите цели на използването му – едно е значението му в САЩ и Япония, друго в Европа и трето в екс-съветските държави. Без да навлизаме в подробности, ще споменем за неизкушения читател, че геополитическото понятие Евразия не е въведено от Путин, а от големия немски философ, учен и държавник Готфрид Вилхелм Лайбниц през 18-ти век. Негова е идеята за културно и икономическо развитие на Русия, която да се превърне в мост за взаимодействие между Европа и Китай в обществено-политическото устройство на държавите от така създадената общност. Визията на Лайбниц се състояла в това, Европа, Русия и Китай да се обединят върху инфраструктурното използване на своите страни, по-специално на обширния руски Сибир, и да създадат коопериращи се научни академии, разработващи нови стратегически и научни насоки за развитие на Евразия. Проектът е подет в Русия от Петър Велики, чийто съветник е бил Лайбниц, но няма особен прогрес. В наши дни идеята е доразвита от американския икономист Ларуш и лансирана наскоро от администрацията на Путин като икономически инструмент за противодействие на транс-Атлантическия натиск.

Ролята на пропагандата в щамповането на обществени нагласи
В хода на медийната битка с Русия западната демагогия се обогати с неологизма „хибридна война” – това бе пионерно (поне за нашите медии) жигосване на противника. Кой измисли термина и защо го вкараха в обръщение точно за кризата в Украйна, когато под това новоопределение свободно можем да класифицираме и войните на НАТО в Сърбия, Афганистан, Ирак, Либия, Сирия? Дейвид Айк (David Icke), британски писател и общественик, привежда примери за съвременна форма на манипулация на общественото съзнание: по време на втората война на САЩ и съюзници срещу Ирак (2003 г.), английско списание излиза със заглавието на корицата си - „Тони Блеър говори с войниците”, като на снимката британският премиер е обърнат с лице към читателя, а на заден план се вижда окупационна войска, въоръжена и осигуряваща подкрепа на словата му. Очевидно е, че няма как г-н Блеър да говори с войниците при условие, че е обърнат с гръб към тях. Посланието е ясно – премиерът внушава на читателя, че британските войски са „миротворците” в Ирак, а въоръжената подкрепа зад гърба му е монтирана от фотографа за силова убедителност на речта му. По същото време официалното название на военните действия в Ирак, дадено от правителството на САЩ – „операция Иракска свобода” е вървяло непрекъснато като бягаща лента по телевизионните новини, внушаваща изкривяване на понятието „война” до „операция”, и то не каква да е, а „освободителна”! Както впоследствие беше разкрито? Военната кампания срещу Саддам Хюсеин е била аргументирана с фалшифицирана информация за съществуването на оръжия за масово унищожение на територията на Ирак, довела до „правната” обосновка на военните действия и смъртта на десетки хиляди иракчани. При това без да се отчита смъртта на един милион мирни жители, от които половин милион деца под петгодишна възраст, станали жертва на 12-годишната икономическа блокада, предшестваща втората война срещу Ирак (по данни на Денис Холидей (Denis Halliday), тогава помощник-генерален секретар на ООН, и УНИЦЕФ).

Така работи смазаната пропагандна машина на Запада. Не че пропагандата отсъства на Изток – и в Русия, и в редица азиатски държави с авторитарно управление, но западната е по-отработена (с вековни традиции), по-мощна (предвид по-високите ѝ технологии и по-големия контингент възприемащи) и по-ефикасна (за последното можем да съдим по степента ѝ на въздействие в планетарен мащаб). И по-опасна, защото е скрита зад илюзията за прословутата Западна свобода на словото.

Но западната демагогия взе да става прозрачна
за интелигентната и непредубедена публика и то именно в хода на Украинската кампания. В нея диригентите на транс-Атлантическия съюз действаха според пословицата „Крадецът вика: „Дръжте крадеца!”. Срещу Русия бяха отправени редица обвинения, които изначално могат да бъдат предявени срещу САЩ и техните съюзници по НАТО. Защо, например, изборите в Донбас и Донецк да са незаконни, а тези в Косово – законни? Защо Косово да има право на самоопределение, а проруската част на Източна Украйна да няма? Защо партизанското движение в Косово през 1999-та бе освободително, а това в Донецка и Луганска област – сепаратистко? (Между другото, преди преговорите в Рамбуйе, косоварските партизани бяха наричани от западната преса „терористи” и, изведнъж, по време на самите преговори, непонятно по какви причини, се получи завой на 180 градуса в политиката и терминологията на Евро-атлантиците – терористичното движение на албанските косовари стана „освободително”, а сръбските войски – „окупатори” в собствената си държава!?). Защо присъединяването на Крим към Русия да се нарича „анексиране” и да е обект на всегласно транс-Атлантическо осъждане със съпровождащо „дюдюкане” от страна на част от новите им източно-европейски сателити, а анексирането на Северен Кипър от Турция да се замълчава десетилетия наред (от 1974 г. до днес)? Защо юридически неатакуемият референдум в Крим да е считан от транс-Атлантиците за „нарушение на международното право”, а едностранно и противозаконно провъзгласената независимост на Косово, създала пълно разногласие при узаконяването ѝ в ООН впоследствие, да е призната? При това и в двата региона са присъствали „чужди” военни сили, доколкото можем да ги класифицираме така, т.к. прилагателното чужд не подхожда за исторически руския Крим, но пасва точно за корпуса на НАТО (KFOR) в Косово. Защо казусът Косово да е различен от събитията в Крим? Натовските апологети се аргументират преимуществено по следния начин: в Косово имаше геноцид срещу местните албанци от страна на Сърбия, затова се наложи военна намеса. Освен това, Косово бил „уникален случай”, изискващ специфичен подход при международно-юридическото му разглеждане. Ще им отговоря пост фактум: първо, имаше не геноцид, а етнически чистки, второ – взаимни. Трудно е да се установи кои бяха по-антихуманни: дали приложените от сръбската войска наказателни акции или жестокостите на албанските партизани с трафика на човешки органи от сръбските им жертви; при все това, обвинения срещу албанските сепаратисти за етническо прочистване нямаше. С какво обвиненията на Русия за геноцид на новото правителство в Киев срещу руското население в Източна Украйна са по-малко убедителни от някогашните такива относно събитията в Косово? И трето (но не на последно място), ако случаите на геноцид (ако въобще го е имало в Косово) са основание за военна интервенция, защо тогава НАТО не се намесва в турско-иракската зона на Кюрдистан, където местните кюрди бяха подлагани на изтребление от правителствените войски на Турция и Ирак в продължение на години?! И ако Косово е признат за „уникален случай”, то изконно руският Крим не е ли още по-такъв? Или съществуват два аршина за мерене – един за външната политика на САЩ и друг за техните противници?

В случая със сваления малайзийски самолет в украинската зона на бойни действия беше активиран целият арсенал на западната пропаганда. На Русия бяха наложени два (!) кръга санкции за предполагаемо участие в свалянето на самолета, без никакви доказателства, само въз основа на непотвърдени съмнения. Къде остана презумпцията за невиновност? Нещо повече, и до днес международната експертна комисия не е завършила разследването, дори се обяви, че то ще се проточи още 9 месеца (интересно, защо ли?), но санкциите срещу Русия не са отменени. В същото време западната пропаганда много бързо замлъкна за жертвите на опожарения Профсъюзен дом в Одеса, където бяха избити и изгорени, по различни данни, между 50 (според Запада) и 300 (според руски източници) анти-майдановци? С какво западно-европейските жертви в авио-катастрофата са по-свидни от изпепелените жители на Одеса?

В отговор на евро-санкциите
и Русия предприе защитни мерки, обявявайки контрасанкции за продукти от хранително-вкусовата промишленост, импортирани от Евросъюза, Канада и САЩ. Тук арогантността на Запада достигна крайни форми на проявление – западен депутат обяви, че ще съди Русия за въвеждането от нейна страна на ответни санкции срещу внасяните земеделска продукция и храни. Това вече беше върхът на безочието – значи, транс-Атлантическите съюзници имат право да налагат санкции, а потърпевшата държава няма право на ответен ход!?

Във вихъра на анти-руската пропагандна война и френският премиер-министър Манюел Валс удари дъното на неадекватността с изказването си във връзка със забавения договор за изграждане на военни кораби „Мистрал” за Русия. Хеликоптероносачите бяха поръчани от руското правителство преди започване на кризата в Украйна и предполагаха първата доставка в средата на ноември 2014 г., но такава не беше осъществена. Руснаците дадоха на Франция двуседмичен срок за изпълнение и я заплашиха със съдебно преследване в случай на неспазване на договорните задължения. Тогава мосью Валс застана в поза (ако заимствам речника на „великия комбинатор” Остап Бендер) и заяви, че "Франция няма да допусне да ѝ диктуват отвън". Заявление, което демонстрира по-скоро изпускане на нерви и пълно объркване на понятията, тъй като РУСИЯ не може да бъде „диктат отвън”, понеже Е СТРАНА ПО ДОГОВОРА, който Франция нарушава! Биха могли да се нарекат „натиск отвън” апелите на САЩ към френското правителство да спре изпълнението на договора (каквито действително имаше преди това!), защото САЩ са тези „отвън”, а не Русия в двустранния си договор с Франция. При все това обвинението за външна намеса бе лепнато не на истинския виновник, а на законния ищец по сделката!

Словесната война взема своите жертви …


II-ра част: Отечествената демагогия

С Монреал - на брега на Сент Лоран
В Монреал - на брега на Сент Лоран
Ценностите
Като засипват медийното пространство с възлюбените клишета на Западната пропаганда „европейски и евроатлантически ценности”, отечествените ни евро-глашатаи не уточняват кои именно от „европейските ценности” имат предвид и кои пропускат. Къде да отнесем историческата колониално-робовладелческа политика на Западна Европа в третия свят? А Макиавелизма ѝ спрямо „бедните роднини” от покрайнините на стария континент, в частност на Балканите? Достатъчно е да си спомним Берлинския конгрес след Руско-турската освободителна война или Ньойския договор след Първата световна. А зачестилите корупционни скандали на днешните евро-политици? За корупцията на управляващите ни евро-лидери не е нужно да се връщаме далеч назад – напоследък излязоха наяве данъчните аферите на сегашния председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, ареста на бившия председател на Европейския съвет и екс-премиер на Португалия Жозе Сократеш, обвинен в корупция и пране на пари, изплувалите скандали със Саркози от времето на президентството му и пр.
В морален аспект ще попитам към коя ценностна категория да причислим новосъздадените движения за узаконяване на педофилията и инцеста на стария континент!? В редица европейски държави, такива като Холандия, Швейцария, Германия и скандинавските страни, се поде кампания за декриминализиране на сексуалните между-семейни връзки и сношения с непълнолетни. В Холандия дори официално беше регистрирана партия на педофилите, което даде повод за възмущение на бившия председател на камарата на Висшия съдебен съвет Пламен Стоилов, възпротивил се срещу налагането на „менторство в съдебната ни система от страна на Кралство Нидерландия”.

Що се отнася до „евро-атлантическите ценности”, другата разновидност на клишето, то кои от „ценностите” на „атлантическа” Европа (разбирай Натовска) да следваме – тези, свързани с вековната им русофобска външна политика (още от времето на Кримската война и до днешните им апетити в Украйна) или с развързването на военни конфликти в Източна Европа и Близкия Изток за съхраняване на „американските интереси” по света (нали все пак водеща роля в Атлантическия пакт е отредена на САЩ)? Между другото, горният термин е забележителен за американското демагогското изкуство – заслужава да се замислим, защо би трябвало да има американски интереси в гео-стратегически точки на земното кълбо, където не живеят американци и защо не съществуват аналогични интереси, например немски, или италиански, или китайски, и даже руски (защо не?), а само американски!?

Активната анти-руска кампания
се разгръща на широк фронт – от Белия дом до Балканските периферии. При откриването на Международната конференция по сигурността на 13 ноември 2014 г. в София, външният ни министър Даниел Митов обвини Русия в „агресивни действия в Украйна”, „погазване на международното право”, „преначертаване на картата на Европа” и „генериране на нови замразени конфликти” – все действия, които „са провокация срещу европейските и евроатлантическите ценности” и грозят с „нова студена война”.
Ще си позволя да напомня на външния ни министър, че агресивните действия в Украйна започнаха с плановете на НАТО за присъединяването ѝ към техния пакт – идея, която се поставя под съмнение дори от някои от транс-Атлантическите политици (напр., позицията на Хенри Кисинджър от началото на кризата или, от по-скоро време, на Министъра на външните работи на Германия Франк-Валтер Щайнмайер от края на ноември 2014). Самата експанзия на НАТО е в разрез със споразумението между Горбачов и държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър през 1990 г. в Москва за обединението на Германия и разпускането на Варшавския договор, при условие, че НАТО няма да се разширява на Изток, включвайки за свои членове бивши държави от Варшавския договор. Колкото до погазването на международното право и преначертаването на картата на Европа – този процес стартира с прецедента в Косово, когато САЩ и съюзниците от Алианса първи нарушиха Хелзинкското споразумение от 1975 г., накърнявайки териториалната цялост на суверенна Сърбия, страна по споразумението, и, като последствие, прекроиха картата на Европа. А генерирането на нови замразени конфликти в Украйна бе инициирано от нео-бандеровски (разбирай - профашистки) „майдан”, подготвил противоконституционното завземане на властта от едно марионетно на Белия дом правителство.

Отскоро и Украйна запя същия изтъркан рефрен за „евро-атлантическите ценности” (изказването на украинския външен министър Павло Климкин на Срещата на министрите на външните работи на НАТО от 2 декември 2014). Заприличва вече на пригласяне на платени оплаквачки на чуждо погребение – все същата досадна мантра, тиражирана „world wide”, което говори за транс-континентално обработване на общественото пространство.

В национален аспект,
в България се разрази истинска русофобска истерия през последната половин година. Много се чудя на базата на какво? Нито имаме подобни причини, както, например, в Полша, което би било разбираемо: между Полша и Русия има вековно териториално-политическо съперничество, в което Украйна е ябълката на раздора. Нито пък сме Чехия или Унгария, където съветските танкове през епохата на Варшавския договор сгазиха народното недоволство. Днес в Унгария, при управлението на Виктор Орбан, виждаме абсолютно безпристрастна оценка на събитията в Украйна, в разрез с провежданата информационна война от Запада срещу Русия. Подобна е позицията и на Чехия, като тези две държави са обект на засилена критика от страна на САЩ напоследък! Но не Унгария или Чехия се заразяват от русофобия, а „дружеска” България! При това нашите исторически традиции говорят за силни русофилски настроения сред българите. Тогава с какво да си обясним тази неистова анти-руска медийна кампания в страната? Може би с историческия „сателитен синдром” (нека да използваме тази удачна класификация на по-интелигентните ни анализатори) – винаги под крилото на някоя от големите геополитически сили – царска Русия, Германия, СССР, а днес – на новата ни презокеанска метрополия? Но това логическо обяснение не е в полза на обективността, нито пък омаловажава „демократичната” демагогия на национално ниво.

В противовес на официалната ни политика, нашият боксьор Кубрат Пулев не прояви политическа коректност към един от лидерите на нео-фашисткия „майдан” в Киев, шампиона по бокс в свръх-тежка категория за професионалисти Владимир Кличко. След мача „Кобрата” го обвини в съпричастност към „империята” (коя – на парите?) и нейната „мафия”. Защо такова отношение към лансирания от Запада „борец за свобода и демокрация”? Дали е било само отмъстителна реакция на загубилия претендент или в пряката им психологическа и физическа схватка Кубрат се е сблъскал с „тъмната страна на Силата”, бранеща Империите (за справка – Холивудската филмова епопея „Звездни войни” на режисьора Джордж Лукас)?

Тезисът "25 години свобода"
Като стана дума за квази-демокрацията у нас (ще използвам това по-смекчаващо определение на обществено-политическото ни управление през последния четвърт век), има какво да отбележим като принос на съвременните ни държавници към световния идеологемизиращ процес. Извън темата за Украйна (или, може би, като допълнителна аргументация към нея) се разви и тезисът за „25 години свобода”, разбирай – периода на смяна на стария тоталитарен соц-режим с тъй провъзгласения демократически. Казвам „тъй провъзгласен”, както по-горе казах „квази-демократичен”, защото страната ни нито има традициите на западните демокрации, нито пък скоро ще ги достигне с отечествения ни манталитет – специфична смесица от панславянство, ориенталщина и европейски тежнения, гарниран в добавка с „американската мечта”, интензивно внушавана ни след падането на „желязната завеса”.

Точно гореспоменатия тезис искам да анализирам онтологически (както би се изразил известният ни жонгльор на словото, формалният лидер на ДПС). Свободата е атрибут на човешката същност, а човекът е троичен по природа, съгласно редица философско-религиозни доктрини, в т.ч. и според християнството, което гласи, че той притежава тяло, душа и дух. В резултат, човешката дейност има проявления в три плана – физически, емоционален (душевен) и ментален (духовен). В тези измерения трябва да бъде разгледано и проявлението на неговата свобода: свобода на словото в духовен план, свобода на действията в емоционален (или душевен, съгласно Православието) контекст и икономическа свобода или, по-точно, материално благосъстояние на физическо ниво. Свободата на словото е изключителна проява на духа (манталитета) на индивида и по-индиректно зависи от обществено-политическите изменения. Свободата на действие е мост между двете ѝ други проявления – на духа и икономическата свобода. Що се касае до последната, тя най-осезаемо е функция на обществено-социалното управление в държавата. В светлината на тази интродукция трябва да разглеждаме и въпроса за „25 години свобода” в България (за периода след 1989 г.).

Ако вземем свободата на словото –
то за този четвърт век наистина бе постигнат неоспорим успех. (Тук ще отворя една скоба за да поясня, че в последните години на т.н. демокрация у нас започна регрес и в това направление. Отечествената задкулисна олигархия, в комбинация с всепроникващата пропаганда на Евро-Атлантическите ни съюзници, доведоха до затягане на цензурата върху обществените медии и понастоящем България заема около 100-то място по свобода на словото, съгласно западни информационни проучвания, т.е. намираме се в „златната среда” с тенденция за смъкване в долната половина на световната класация.) При все това, по време на тоталитаризма на Т. Живков свободата на словото изцяло беше „редактирана” от ръководещата партия и в това отношение можем да отбележим един рунд, зачетен за демократическите ценности.

Не така стои обаче въпросът с икономическата свобода
Ако и да не бяхме богати през годините на „народната власт”, то не бяхме и бедни. Имаше определено социално равенство за гражданите (като изключим висшия партиен ешелон), нямаше безработица, нито битова престъпност. Като цяло, народът беше доволен в икономически план. Но в периода на последвалите промени (четвърт век „свобода”) регресът в материалното състояние на населението е очевиден. Без да броим четири-пет процента от новобогаташите в страната (болшинството от които забогатяло чрез незаконна или престъпна дейност), останалото население просто бедства. Според едно скорошно европейско проучване (през ноември 2014 г.), половината от населението в България се причислява към категорията „бедно”; аналогични проучвания се оповестиха по медиите за бедността при децата и пенсионерите в страната – всеки втори беше определен като „живеещ в условия на бедност”. Към това можем да прибавим и редицата фалирали предприятия (в множество случаи умишлено) през периода на пост-тоталитарния преход, които преди това бяха прогресиращи и дори водещи в националната или международна икономика. Случаите на икономическа безизходица сред гражданите в последните години зачестиха дотолкова, че започна вълна от самозапалване в държавата – кога с политически мотиви, кога без такива, но с натрапващото се логическо обяснение за безперспективност на жертвите. Вземете пенсионерите, основната част от които преживява с под 200 лв. месечни пенсии, като на другия полюс на държавните издръжки остават депутатските заплати от 4300 лв., без да се отчитат евентуалните добавки. Това ли са постиженията на тези „25 години свобода”, така настойчиво внушавани от средствата за масова информация? Свободата да се самозапалваме в знак на протест пред Парламента? Или да бъдем взривявани в цехове за обезвреждане на муниции за 230 лв. месечна заплата?!

Външният дълг на България за изминалия четвърт век „свобода”
Замълчаването на този въпрос мен лично много ме възмущава. През първите една-две години след 1989-та, непрекъснато се дискутираше чрез мас-медиите състоянието на външния дълг на България, оставен ни като „непосилно” наследство от Т. Живков, който по това време възлизаше на „колосалната” сума от 13 милиарда щатски долара. Всеки говорещ по темата тогава коментатор „оплакваше” горката ни участ – не само нашата, но и на наследниците ни, които трябваше да поемат това бреме. Сега брутният външен дълг възлиза на 38,2 млрд. евро или около 48 млрд. щ.д. (по данни на БНБ към края на август 2014 г.). Оттогава, новото правителство прие решение за заем за 3 млрд. лв. до края на 2014 г. с тенденция за държавен дълг от 8 млрд. лв. за следващата година. При това никой не споменава общата сума на националния дълг и нито дума за това, че след „25 години свобода” той е три-четири пъти по-голям!. Защо медиите в страната не вият днес как демокрацията ни утрои и учетвори дълга и, по гореспоменатата логика, даже внуците на нашите внуци трябва да го изплащат?!

Затова, когато господин Президентът (или „прецедентът Плевнелиев”, както сполучливо го преименува един наш журналист!) заявява, че „народът ни е избрал европейските ценности” да уточни как е разбрал това, след като не е имало всенародно допитване нито за европейските, нито за „атлантическите” ценности. Т.е. нямаше проведен референдум за участието на България в Европейския съюз и НАТО. Как тогава народът ги е избрал?!

Тръбите за газопровода „Южен поток”, складирани на пристанище Варна
Тръбите за газопровода „Южен поток”,
складирани на пристанище Варна
„Южен поток” - последната мишена на пропагандната война
Мега-енергийният проект „Южен поток” предвиждаше изграждане на втори газопровод за снабдяване на Европа с руски газ. Русия твърдеше, че проектът е от полза за Европейската общност, а транс-Атлантическите „хард-лайнери” считаха, че той е средство за икономически натиск от страна на Путин заради конфликта в Украйна. От словесна престрелка, ЕС, под натиска на Белия дом, премина към саботиране на проекта, не без активната роля на България. След няколко месеца опъване на нерви, Путин не издържа и в началото на декември т.г. анонсира на правителствена среща в Анкара спирането на „Южен поток”. Внезапното решение на руския президент изведнъж взриви медийното ни пространство. Заваляха изказвания на политици и специалисти, които се завайкаха дружно за загубите на страната ни от прекратяването на проекта (според Путин, България пропуска 400 млн. евро годишно само от транзитни такси, а Милер, шефът на „Газпром”, обяви потенциалните ни загуби на „3 млрд. евро инвестиции”). Което вече е върхът на лицемерието на родните ни управници предвид целенасочените действия през последната половин година на две поредни правителства (още от посещението на помощник-държавния секретар на САЩ Виктория Нюланд при екс-премиера Орешарски) и поредицата им от противодействия срещу проекта, като се започне от анти-руски декларации и се свърши с правно-юридически забрани и преследвания (справка – в края на август, служебният икономически министър Васил Щонов нареди спиране на всички дейности по проекта, а Министерството на икономиката и енергетиката сезира Прокуратурата за увеличаване на капитала на Българския енергиен холдинг и на проектната компания "Южен поток България").

Лъсна и лицемерието на Запада по този въпрос. От месеци насам основният аргумент за стопирането на проекта беше, че той не е съобразен с европейските норми за строителство и експлоатация. След отказа на Русия от проекта станахме свидетели на злорадството на англо-американската преса, която тържествено протръби за срив на плановете на Путин за „енергиен тормоз” над Европа. Малко след това председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер успокои българския премиер след срещата им в Брюксел, че „Южен поток” може да бъде построен” и те (европейците), са готови и работят по въпроса” , но сега „топката е в Русия”! Как да разбираме тогава изявленията на водещите англофонски вестници и списания за „стратегически неуспех за Русия” и „последователна позиция на ЕС” по въпроса за „Южен поток” („Файненшъл таймс”) или това, че „за ЕС оттеглянето на Путин е равнозначно на победа в битката за влияние над държавите от бившия съветски блок в Централна и Източна Европа” („Форин полиси”)? Към тях се присъединиха с подобни анализи и „Ню Йорк таймс”, „Вашингтон пост”, „Уолстрийт джърнъл”. Няколко дни по-късно пък Ангела Меркел заяви, че „единният европейски отговор на действията на Русия носи резултати”. Е, на кое да вярваме последно – на декларацията на Юнкер за готовност за работа по проекта или на нескритото задоволство от спирането му в медиите на транс-Атлантическия лагер!? И чий е декларираният от горните медии „успех” в крайна сметка – на Европа, демагогстваща традиционно, или на отвъдокеанския кукловод, който с украинския конфликт вкара в затруднение икономиките на два големи конкурента – Евросъюза и Русия?

Георги Вълков - буква "Т" в оставката
Георги Вълков - буква "Т" в оставката
Вместо заключение
С изложените по-горе разсъждения съвсем не възнамерявам да ставам адвокат на действията на Путин, нито на руската политико-икономическа стратегия, още по-малко – на безвъзвратно отминалия строй на тоталитарен социализъм. Но в никакъв случай не приемам демагогията на транс-Атлантическите държави като критерий за истинност, а тях самите – за морални съдници. Нито пък НАТО, предвождани от страната с най-компрометирана външна политика за последните 70 години (от атомните бомбардировки над Япония до настоящото дестабилизиране на Сирия и Украйна), са оторизирани за световен блюстител на реда и законността, в чиято роля се вживяват агресивно от падането на Берлинската стена до днес.

Накрая ще приведа извадка от статията на Джон Пилгер „Война чрез медиите, или триумфът на пропагандата”, публикувана на официалния му сайт: http://johnpilger.com/:
„Времето, в което живеем, е толкова опасно и така деформирано в общественото възприятие, че пропагандата вече не е, както я нарече Едуард Бернайс (Edward Bernays), "невидимо правителство". Тя е реално правителство. Тя управлява директно, без страх от противоречия и нейната основна цел е завоюването ни: на чувството ни за света, на нашата способност да отделяме истината от лъжата.”

Думи, над които си струва да се замислим …

(Снимки - от личния архив на автора)
Preview Large Images




Copyright © 2008 BIZIMI Center. Home | Mission | Link to Us | Submit / Update advertisement